Всичко зависи от начина на възприятие, от нашето субективно съзнание – всеки от нас живее в една субективна реалност и колкото са хората, толкова реалности съществуват, макар те да възникват на базата на една и съща реалност, т. нар. „обективна реалност” – това, което виждаме, чуваме, можем да пипнем, да помиришем, да опитаме…  С други думи – на всеки от нас му е дадена една и съща картина, която той трябва да оцвети… И всеки от нас я оцветява по различен начин… Картината е една, но оцветяванията са различни… А различното оцветяване идва от различното съзнание… Всяко съзнание има свой цвят – различните класове съзнания излъчват различна светлина… И от това различно оцветяване идва и илюзията за различната реалност, макар в основата си, в същината си тя да е една. Когато съществува сходство в оцветеността, тогава хората се сближават – поражда се желанието да прегърнеш и целунеш сходното, подобното, сродното на теб или това, което те наподобява. И ето как любовта всъщност се оказва себелюбов, което е сянка или проекция на Любовта на Единствения Съществуващ, но тъй като извън Него няма нищо - Той е всичко – в този смисъл Неговата Любов е… Себелюбов. Ние сме искри или частици от това Всеобхващащо Божествено Съзнание и когато обичаме някого, нещо или дори самият Бог, то тогава на практика Бог обича Самия Себе си чрез нас. Ето откъде идва човешкият егоизъм – той произтича от Божествената всеобхватност – Бог, Който включва всичко съществуващо, живее и са грижи за Себе Си, но отвъд Него няма нищо и никой. По подобие на Него и човек (в своята неосъзнатост и фрагментарност на съзнанието) живее и се грижи за себе си, но (за разлика от Бога) той е ограничен – само една частица от Цялото е! Ето тази частичност, ограниченост на съзнанието ражда и това ограничено възприятие на нещата, наречено „егоизъм”. Егото е фрагмент от всеобхватността на Божественото Съзнание, който се опитва да изземе функциите на Цялото.