Едно е да обичаш… друго е да любиш! Любовта е обич, обогатена със страст, но докато обичта между родители и деца, братя и сестри, между приятели… както и между близки и сродни души, осъзнати за своето естество, може да бъде чиста и безкористна… когато се налага дори саможертвена (за нея Св. Йоан Лествичник, че е огънят на… безстрастието!), сравнително постоянна, устойчива, винаги готова да прости, не изискваща нищо за себе си, издигаща се над времето и обстоятелствата… в известен смисъл безусловна и подобна на Божията… то за любовта, която съчетава в себе си обич и страст, не можем да твърдим същото… Нетрайна и променлива, подобна на естеството на външния човек, „любовта на сенките” е хлъзгав емоционален склон, по който почти всички сме се пързаляли надолу и сме падали… толкова по-болезнено, колкото по-висок е бил склонът! Това е любовта на полюсните състояния, при която можеш силно да любиш и мразиш един и същи човек… Езикът на страстния огън може да се извиси и да докосне Небето, но може да те срине и в бездните на ада – в неимоверни мъки и страдания… Понякога се случва да разруши здравето ти, психиката ти… дори живота ти! Това е любов, която се нуждае и иска ответ. Тя не може да бъде безусловна! Не можеш чисто и просто, като при обичта, да си изцяло и при всякакви обстоятелства добронамерен и да желаеш щастието и добруването на съществото, което твърдиш, че ти е любимо… Достатъчно е само то да предпочете друг пред теб и тогава… маската пада – митът за безусловността рухва, защото такова е естеството на страстта, на страстното привличане, което е основа и движещ мотив на тази любов. Страстта е огън и като всеки огън, се нуждае от подхранване, за да гори. В това отношение страстта е алчна, жаждуща… Нейното име е Желание… Желание, което иска да бъде удовлетворявано. Не се ли удовлетворява, се появява напрежение между партньорите, започват да припламват и прехвърчат искри… Стига се до тайни или явни конфликти… Дават се дори генерални сражения, съпроводени от богат арсенал с взаимни обвинения, с които всеки се опитва да докаже собствената си правота… Накрая се стига и до окончателен разрив, който оставя след себе си горчивина, болка, тъга, разочарование… Но подходът още от самото начало е бил погрешен – свързан с желанието да притежаваш, пораждащ детинското чувство за собственост, а оттам и поведение, което не се свени да заяви… като малкото дете: „Не пипай – това е моята играчка!” или като вече порасналото: „Не пипай – това е моята жена!” – формата може да е различна, но генеалогията е една и съща.