Ако си познал Любовта като същина на всичко съществуващо, няма как да бъдеш човек със сектантско и фундаменталистко мислене. Любовта разширява съзнанието ти, възприятието ти… То е подобно на това да се качиш на висок планински връх и да погледнеш оттам. Колкото по-висок е върхът, толкова по-просторна и обхватна гледка ще ти даде… А с виждането идва и разбирането… С разбирането идва и приемането… Затова и Любовта е безмерно милостива, състрадателна, почтителна към различното мнение и гледна точка, защото Тя прави възможна емпатията – умението да влезеш в чужда кожа, да се поставиш на мястото на някой друг и да видиш света през неговите очи. Ето защо разширеното съзнание, което е всъщност разгръщане на Любовта, е включващо и съдържащо в себе си потенциала да се разширява до безкрайност. Затова човекът на Любовта може да бъде разпознат по това, че е мек, пластичен и благ, разбиращ, приемащ, прощаващ, отстъпчив… И със сигурност – не може да бъде сектант, защото секстантското съзнание е или откровено изключващо, отхвърлящо, или е ограничаващо, разделящо, противопоставящо – не просто неприемане, а нетърпящо възражение и чужда истина, която е различна от истината на сектанта, която той е издигнал до ранга на абсолютна и единствено меродавна истина. Тук не е трудно да се прозре, че зад гласното му или негласно твърдение: „Моята истина е върховната истина!” стои претенцията и самозаблуждението, че неговото съзнание е единно с Божественото съзнание. Не казвам, че Бог не може да бъде познат и човек да изпита единството си с Него… Може, но само смиреното съзнание Го познава, а сектантът няма как да бъде смирен… Ако си пък смирен, няма как да бъдеш сектант! Смирението е като водата – тя може да приеме всякаква форма, в зависимост от съда, в който я наливаме. За сектанта това е невъзможно, защото той е с твърдоструктурирано и самоналагащо се его, което със своите властнически амбиции детронира Бог и заема Неговото място на престола. А тази подмяна обикновено струва скъпо, защото е акт на своеволие, който не е в унисон с Божествения порядък и за да бъде той възстановен, възниква необходимост човешкото сърце да се съкруши – в очистителния огън на страданието да загуби твърдостта си… да стане меко, пластично… подобно на разтопен восък… годно да приеме всякаква форма… В тази многоликост на образа се отразява Божият образ… В тази многоликост на истината, която се разкрива, прозира единствената Божествена истина, която обаче е многообразна и обхващаща всички възможни гледни точки.