След едно ключово събитие в моя живот, което… като силен земетръс… разтърси целия ми свят из основи… раздели живота ми на две (преди и след…), беляза душата ми трайно… събитие, след което нищо вече не беше същото и вкусът на живота стана различен… а у мен се формира ново ( бих го нарекъл) апокалиптично светоусещане, благодарение на което разбрах ( с ума си) и почувствах, осъзнах ( със същността си), че нямам време да отлагам нещата… Нямам и право да отлагам любовта, добротата, щастието, милата дума, нежността, благородната постъпка, благия поглед, усмивката от сърце, миговете на вдъхновение и екстаз (докосването до Бога)… щедростта на душата, която съхранява в себе си вродената мъдрост – че колкото повече се раздава, толкова по-необятна става! Нямам време да отлагам, защото в следващия миг може вече да е късно… Може и въобще да няма следващ миг… Животът е толкова крехък… Затова се радвам на настоящия, подобно на пустинник, погълнал капчица вода, която може и да е последна… Това обяснява простотата на моята житейска философия – да живея и обичам (тези понятия за мен са синоними, защото любовта е същност на живота!) днес, тъй като единствено настоящето ми принадлежи – то е Дар за мен… Докато утрешният изгрев е винаги под въпрос… А един ден ще се окаже и последен… за това тяло – временен дом на душата.