Хрис е млада жена, която създава у хората усещане за чистота и ангелско присъствие. Притежава голям творчески потенциал и изключително нежна, фина и възвишена душевност. Щастие е човек да я познава отблизо и да се докосне до нейната същност! Хрис ми се довери и дойде при мен за регресия, като искаше да изясним преди всичко защо изпитва страх от внезапна загуба, която ще й отнеме най-ценното… или страх да не допусне грешка – страх, който сковава душата й и е свързан с чувство за вина и нерешителност. Ето как протече и самата регресия:

Щастлив момент – сватбата, когато казах ЗАВИНАГИ!

На 15 години – тогава се променях много. Сякаш се почувствах много щастлива – сякаш душата ми дойде за пръв път след детството.

Щастлив момент от детството – играя си с пясък на брега на морето и майка ми се усмихва. Затичвам се е се прегръщаме.

Влизането на душата в ембриона – усещам, че ми предстои нещо важно и трябва да се справя добре. Ще имам подкрепа и всичко ще бъде наред! Усещам силно вълнение. Ще имам достатъчно любов.

Пътя на душата – прилича на тунел, но не е плашещ. Има есенни дървета отстрани.

Духовната сфера – кръгла бяла стая. Белота като яйце… Като капсула е. Спокойствие. Хармония.

Насочване към важен минал живот – много красива полянка. Винаги съм обичала това място и съм искала да се връщам там. Високи треви и дръвчета. Знам, че трябва да има някой там… Виждам млад мъж и дете. Щастливи, играят на слънчевите лъчи. Мъжът е с брада и усмихнати очи. Здрав, силен и добър е. Детето му има доверие. 1837 година е. Аз съм мъжът… След време избухва пожар в къщата ни, която е дървена. Детето е вътре, а аз съм отвън. Има река наблизо. Опитвам се да направя нещо – да взема вода от реката и да загася пожара. Но не знам дали първо да не вляза вътре и да взема детето. То много ме обича и ми има пълно доверие. Не мога да понеса мисълта, че няма да го спася… Не успявам да го спася. Виждам се в последния ден от този минал живот – не съм спрял да обичам детето и да мисля за него. Вече съм белобрад старец… прегърбен. Чакам смъртта. На заснежена улица съм. Не се страхувам от смъртта – загубил съм най-ценното. Става ми студено. Свивам се. Когато настъпва смъртта, чувството за студ изчезва. Два ангела идват за мен от двете ми страни. Опитват се да ме успокоят. Казват ми, че детето ми е добре и ще бъде добре… че пак ще се срещнем и в други животи… Понякога се случва така, но това не е краят, както си мисля. Похвалват ме, че не слагам край на живота си, макар че не съм намирал особени основания да живея. Обичам реките и знам, че те ми носят чувство на тъга… След това се озовавам в кръгла бяла зала. Изглежда като в космическите филми. Светла е. Има и други хора в нея, но не ми обръщат особено внимание. Имам чувство за известна самота и изолираност.

Учителят – изглежда като магьосниците в приказките – златна дреха, островърха шапка, с брада е и има весел нрав. Не е от тези, които те държат изкъсо. Казва се Йозеф.

При духовните Лечители – Учителят вижда, че най-тежко е самообвинението, което имам в себе си. Иначе чистотата на сърцето ми се е запазила, но силата ме е напуснала. Най-важното е, че мога да обичам, а грешките съществуват в материалния свят и трябва да се науча да приемам нещата, да се примиря с това, което се е случило – то се случва и на други хора. Лечителите ми казват, че със страха - да не сгреша, който сковава душата ми, ще се справя напълно, но ми трябва повече време. Това, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтаря. Бъдещето ми ще бъде добро заради любовта и чистотата, които нося в себе си. На въпроса дали бих могла да бъда полезна на хората като лечител, Те ми отговарят, че човек трябва да е силен, смел и да обича, за да е здрав – това трябва да го кажа на хората! Постоянно се връщам към щастливата райска земна сцена с мъжа и детето. Искам да кажа на хората колко щастлив може да бъде всеки, ако просто обича! Има нещо много простосърдечно в мен… Човек не трябва да иска много, а да бъде грижовен, да се радва, че не е сам. Да се грижиш, значи да си щастлив… И хората да се усмихват повече на слънцето и детето.

Книгата на живота – влизаме в хранилище – библиотека с много рафтове и книги. Учителят се пресяга към горен рафт и взема Книгата на моя живот. Дебела, прашна и голяма е. Учителят прилича на герой от „Властелина на пръстените”. Книгата е с меки корици. Сиви са на цвят. По средата на корицата отпред има червено сърчице. Страниците са 1123. Буквите са красиви, ръкописни, но азбуката като че ли не ми е позната. Името на душата ми е ФЛАВИЕЛ и означава МЕКОТА. Учителят отгръща Книгата на живота ми и се озовавам в Античността. Аз съм малко дете пред храм. Колоните ми изглеждат внушителни. Обичам да ги докосвам. Имам влечение към Висшето. Вродено ми е да обичам храмове и да се чувствам добре около тях. В мен има простота, която ми помага да съм близо до Божественото.

Питам Учителя какво трябва да правя, когато искам да помогна на някого. Той ми напомня името МЕКОТА. Трябва да го прилагам, за да мога да помагам, но по различни начини за различните хора, защото случаите са различни. Трябва да придобия тази мекота и ще знам какво да правя. Мекотата облекчава много. Казвали са ми, че успокоявам само с присъствието си. Към по-далечните съм по-търпелива, а с по-близките ми е по-трудно. Мекотата означава търпение. Уча се на това от мъжа си.

Проекция след 5 години – в бели дрехи съм. Детето ми е пораснало. На планина сме. Мисля, че сме част от Бялото братство. Хората се усмихват и аз се усмихвам. Мъжът ми е щастлив. Синът ми е някак сериозен, съсредоточен, но се чувства добре.

БОГ – пак вървим през красив тунел. Усещането е за топлота и обич. Обширен, безкраен хоризонт. Там е цялото бъдеще, минало и настояще…

Коментар на Хрис след направената регресия: „Не успях добре и най-пълноценно да присъствам в процеса. Впрочем страхувах се дали ще е успешна регресията и какво ще излезе, и може би и затова не се "потопих" съвсем.. Страхът винаги пречи. И силното вълнение понякога.. А съм сигурна, че съществото и Душата ми крият големи богатства и познават много красиви и светли духовни пространства, отношения и пътища.. Но аз може би не успях да ги видя и преживея сега, защото търсих само наранената част от себе си.. да я видя, опозная.. И това намерих. Плаках доста по време на регресията, не зная дали забеляза.. от самото начало. Но пак има полза - чувствам пречистване, връщане към себе си и своята същност.. Имам засилено чувство за своето достойнство и пространство, и уважение към тях, след регресията.. И някакво хубаво и велико смирение почувствах, заради така обикновените, "сиви" и скромни неща, които "видях" за себе си. Може би това е полезно за мен -да свия и огранича в момента малко пространството си. Със скромност и чувство за собствено достойнство. Но да е изпълнено то както трябва. С обич, топлота, уют... С онова, което Душата ми жадува най-много. Благодаря ти за всичко! Прегръщам те и ти желая все така да продължаваш, в същия дух!”