Жената, чието духовно име е Айля, е стара моя приятелка. Преминала през редица перипетии в своя живот, се реши на регресия. И като при всяка регресия, и тук ни чакаха изненади…

Борислав: Как изглежда твоят Духовен Учител?

Айля: Първо се появи зелено-кафяв човек със закачлив поглед и живи, закачливи очи. Дойде от дясната ми страна. След него мина Учителят Дънов. Първият образ се преля в него и отмина. Сега става нещо – някакъв екшън, някаква борба… Виждам само крайници, счепкани за надмощие. Това е Михаил Иванов… или както е известен на Запад – Омраам Микаел Айванов. Гледа надолу към земята и казва: „Ще стане! Ще стане!” Очите ми се изпълват със сълзи… Трогната съм… благодарна, затова че се застъпи за мен. Казва ми, че няма леко – че всички сме така… че другите са се справили и аз ще трябва да се справя. Дава ми кураж. Препоръчва ми твърдост. С бял панталон и бяло сако е, с брада и много спокойно гледа надолу. Вдъхва ми увереност и ме е прегърнал бащински.

Борислав: Нека Омраам да те заведе в духовната библиотека и като стигнете там, ми я опиши!

Айля: Виждам стена, която е с много малки клетчици – като пчелни килийки… кошери. Ние се издигаме нагоре като пчелички по цилиндър, а встрани са пчелните килийки. Цялото е златисто… Изумрудено зелена светлина отстрани, а около тях – светли, кехлибарени ромбчета. Омраам разгръща някакъв дневник, книга – голяма и светла е. Той се зачита. Иска да ми каже нещо, да помисли… В лявата си ръка държи жезъл. Сега отиваме някъде – в една голяма катедрала със стенописи. Той върви напред, а аз съм след него. Отива на амвона отпред. Обърнал се е към публиката, а аз съм най-отпред. Седнал е на стол и държи книгата, която е с тъмнокафява подвързия – може би нещо кожено. Разтваря книгата, а на стената се появява образ на човек с дълга бяла коса. Омраам говори за този човек… сякаш за Учителя Дънов. Да – сега виждам, че това е действително Учителят Дънов. С дълбоко умислен поглед е Омраам за нещо, което няма да се разреши лесно, току тъй. Постижението ще бъде недостижимо. Няма да има бърз резултат… Космична цел… Нещо невъзможно да бъде постигнато, но е като икона, идеал!

Борислав: Сега нека Омраам да ти покаже книгата на твоя живот, а ти ми я опиши!

Айля: Яркочервено… прилича като панер, пълен с червени розови листенца… И сякаш е с формата на сърце. Огромно количество листенца са нужни за малко количество розово масло… Усилия, работа… Омраам ми казва: „Със сърце да ги събираш, със сърце да ги работиш!” Духовното ми име е АЙЛЯ и означава ЕЛОХИМ.

Борислав: Сега твоят Учител ще те насочи към минал живот, важен за теб… Опиши ми къде се озоваваш, как изглеждаш, какво се случва…

Айля: …Някакъв мъж с шапка като Наполеон е на бял кон. Той е със свитата си… Трескаво бързат за някъде. 6 – 7 човека са. Той е знатен човек. С мундир е и препаска през рамо. Има и военно отличие. Говорят за превземане на двореца Тюйлери. Имало е предателство и това ги кара да предприемат преждевременно атака. Правят преврат. Искат краля Луи. Аз съм на барикадата… бели, платнени чували. Стоя на пост. Виждам цвят – червено, синьо и бяло. Лежа на чувал. Очаквам атака. Нещо гори. Черни кълба закриват небето и светлината. Гъст черен дим се разлива навсякъде. Една огромна лъжа – цялата революция! Огромно разочарование! По-страшна от смъртта е болката от разочарованието! Духът е сломен, душата – убита… В последния ден се виждам сред природата, на село. Прегорели треви и хълмове. Края на лятото е и началото на есента. На 76 години съм, с бяла конопена дреха, препасана с въже вместо с колан. Няма го светското обкръжение и живот… Далеч от суетата съм намерил истината, смисъла… равновесие и блаженство. Името ми е Етер. В момента на смъртта изпитвам пронизваща болка в дясното рамо. Обстановката около мен е бедна. Завит съм с чувал, но не е мръсно. Има жена между 35 и 40-годишна, която се грижи за мен: приготвя ми лекарства, дава ми неща, предписани от лекар. Наета е да се грижи за мен. В нея разпознавам приятелката си П. от настоящия ми живот. Върши съвестно задълженията си, но не от любов, а защото е наета. Когато идва смъртта, цветовете и звуците изчезват и се превръщат в една сива мъгла. Започват да изплуват хаотични образи – преминават и изчезват в мъглата като спомени… Филма на живота… Вървя по тунел – без чувства, без привързаности, към това, което е в мъглата. Тунелът ми прилича на родов канал… Виждам лицето на индианец, с пера на главата. Той е пред мен в профил и в края на тунела. С кожена препаска е. Има меки черти. Спокоен и ведър е като присъствие. Той е на върха на планина и ми сочи надолу урвите. Посрещаме слънцето… като на Рила… и е много хубаво! Аз съм с кожени дрехи – светлокафяви. Името ми е Ахол. Индианецът с мен ми е наставник. Наричам го с нещо, което в превод има значение на змия, а в косите му има кожа на гърмяща змия. Той ми е покровител, наставник. Това е някаква форма на обучение за приобщаване към света на възрастните… След време присъствам на съвещание – приказки, менторство, обсъждане на нещо важно. Всички участват, защото трябва да се вземе решение. Аз съм само слушател. Моят наставник е ментор. Подготвят ме за нещо, което всеки трябва да приеме и което няма алтернатива. Свързано е с пътуване. Трябва да се изселим оттам, където сме, при по-тежки условия, за да бъдем живи. Отиваме в неизвестното. Това може да е резерват, където битието няма да е типичното, присъщото… Вече съм там, където сме се преселили. Посещавам кръчма, има болести, подли хора, нямащи усещане за чест и достойнство, нито радост в себе си… забравили себе си – мъртви души… Виждам каубойци. И сред тях има хора, които не са мъртви. И те искат да се свържат със Силата, с Първоизточника, защото другият живот ги обрича на смърт. Търся съмишленици сред тях и ги наставлявам, но те не са наясно точно какво търсят. Но ми вземат всичко, което имам, и ми налагат своя свят и идеал. Отнемат моя и ми налагат техния. Това е един порочен кръг. Те разрушават и губят връзката завинаги. Те се обречени. Сред тях разпознавам Харисън Форд. Чужд съм сред свои… Тези, които са се отчаяли и тотално са се отрекли от своите… И защото идеалът, за който говорят, е невъзможно да се осъществи. Те режат клона, на който са седнали, по най-безотговорен начин. И отново тази пропаст между мечтата и мен – неосъществимо, невъзможно… илюзия.

Борислав: Попитай Омраам какви са уроците на душата ти?

Айля: Показва ми панера с червени розови листенца, събрани от мен. И отново същата дистанция между реалност и идеал. Идеалът реално е невъзможен, но той е посока, в която трябва да вървим – нещо като директива. Трябва да събираме тон листенца, за да получим грам розово масло.

Борислав: Нека сега твоят Учител да те заведе при твоята група от сродни души. Опиши ми я!

Айля: Поклонението на влъхвите. Това, което прави, е да намери Младенеца и да Му се поклони. Това е задачата на нашата група – в настоящия живот хората, родени под 8 – вестоносците: баща ми, С., Р., ти…

Борислав: Как сме били свързани с теб в минал живот?

Айля: Ти си с фес, но като този, който са носели българите от старо време – с пискюлче. Може би си бил даскал или възрожденски активист като настоятелство – будител на души заспали. Над средна интелигентност… от будните. Наричат те „ефенди”. С дълго черно сако си. Имаш мустачки. 1785 година ми излиза. Аз съм ученичка. Нямам усещане за пол все още, когато си ми дърпал ушите… докъм 10 – 12-годишна. Като пораснала съм с рокля-сукман и забрадка. Баща ми е бил занаятчия, еснаф. Като пораснала пак съм те виждала, когато си идвал при баща ми… който ми е баща и в настоящия живот. Нося ви черешово сладко, водичка и кафенце…

Борислав: Каква е причината да се срещнем и в настоящия живот?

Айля: Жезълът на Омраам става на звънче. Казва: „За кого той бие камбаната? – За будните!”

Борислав: Какво е усещането ти за Божествената същност?

Айля: Кожата на върха на главата ми настръхна и се отвори като люк на танк…

Борислав: Сега отиди при Учителя Дънов, целуни му ръка и поискай неговата благословия!

Айля: Казва ми, че ще ми даде още един шанс, да докажа себе си… посоката, в която се стреми душата ми… „Мисли, право мисли! Ще има още слизане и качване…”