Старицата продаваше ябълки на пазара. От пръв поглед си личеше, че е бедна женица. Когато ме видя, че, минавайки покрай нея, се загледах в стоката й, в очите й възкръснаха две пламъчета на надеждата и някак плахо, като ме гледаше в очите с умоляващ поглед, тихо промълви, така че едва долових думите й или по-точно ги прочетох по движението на устните и по израза на лицето й: “Вземи си ябълки, синко… моля те!” Горката тя. Стана ми жално за нея. Вероятно днес не й вървеше и може да не е изкарала пари дори и за хляб. Аз нямах намерение да си купувам ябълки. Смотолевих нещо от типа на “съжалявам” и отминах, като усещах, приковани върху гърба си, тъжните й очи. Тогава, едва направил две-три крачки, внезапно промених решението си. Спрях, обърнах се към старицата, извадих от джоба си пари, достатъчни за три килограма ябълки, и й ги подадох: “Вземи, бабо! А ябълки не искам – имам си вкъщи.” За миг тя ме погледна недоумяваща, а когато се съвзе от изненадата, тихо каза: “Благодаря ти, синко, но аз не съм просякиня. Нека Бог да те благослови!” И се обърна, за да не видя насълзените й очи. Смутен и засрамен, бързо пъхнах обратно парите в джоба си и си тръгнах с чувството, че стъпвам по сълзите на старицата...

Б. Русанов - Велико Търново,1987 г.