Още една от чудните регресии, която си струва да бъде споделена…

Започвам от момента, в който накарах Рапега да види момента, в който душата й влиза в майчината утроба и се слива с плода в него. Тя описа кръгла концентрирана светлина като медуза в бледожълто ярко с порцеланов блясък. Изглежда като чадърче отгоре с три малки пипалца.

След това насочих Рапега да види пътя, който е изминала душата й от духовния свят, където е била преди да се въплъти, до майчината утроба. Тя го оприличи на Бруклинския мост – с наклон надолу като детска пързалка.

Казах й да тръгне по обратния път – да стигне до мястото в духовния свят, откъдето е дошла. Описа го като голямо цвете с големи венчелистчета и голяма капка роса. Цветът е сивовиолетово. „Листата увисват надолу и оставам в центъра. Усещане за Космос. Като слънчево изригване. После мъгла, отблясъци на вода. И цялата се изпълвам с ДА БЪДА СЕБЕ СИ! С тази идея съм дошла тук… на Земята.”

Следва видение на Духовния водач: „Мъж, покрит с тъмно наметало. Ръцете са кръстосани отпред. Виждам го отгоре. Белокож е, с черни вежди и едър нос. Казва се Николай.”

Духовната библиотека: „Виждам полуотворена врата. Сякаш е медено стъкло – не прозира. С Учителя не сме влезли още вътре, където има рафтове с книги. Виждам най-горния. Двустранни са – има наредени книги и отляво, и отдясно на един и същи рафт.”

Книгата на живота: „С голяма кожена подвързия е. Кафява на цвят. Ръцете на Учителя са като светли петна върху нея. И я поставя пред мен. Сякаш златен прах излиза от страниците й. Буквите са рисунки – опашка на риба, кактусче, ръка с писмо, птичка… Страниците отгоре са наръфани, стари. Неподредени елементи един през друг се появяват. Влизам през едната буква и минавам през тунел навътре… Стигам пак в Космоса – в свободно пространство. Има сенки, но не изпитвам страх. Облаци и като планина нощем. Името на душата ми е нещо арменско или еврейско – РАПЕГА. Свързано е със земята.

Сцена от минал живот, избран от Учителя: „Епохата на Ренесанса е. Бален салон. Официално облечени хора. Млада жена съм, която се държи за главата. Изпитва болка. Облечена е в скъпи дрехи. Брюнетка с фини ръце на име Таня. Причината за болката е емоционална. Виждам я как ляга назад… Всъщност това е моментът на смъртта. Водещият регресията ме кара да се върна малко назад, за да разберем как се е стигнало до тази сцена. Сега виждам Таня извън помещението, където е балът. Много е красива, с дълга коса. Върви по поляна с горски цветя. Търси мъж. Отстрани има воини, подредени за битка и тя върви покрай тях. Любимият й ще влиза в битка. Той е пълководец. Прегръща го. Силно впечатление правят конете – те са огромни. Воините са вероятно гърци, а Таня е рускиня. По обед е и е горещо. Тя трябва да напусне мястото. Тръгва си. Бърза и има придружители… Започват военни действия. Не се чува звук – само картина. Това е въоръжена царска армия. Битката е в полза на любимия – мъж със страхотна сила в себе си! Приключва битката и той се прибира. Таня го посреща, плаче и не иска повече да участва във военни действия. Страхува се за живота му и поставя условие да избере между нея и службата си. Той е категоричен – избира да бъде воин! И следва картинката, която видяхме…”

Очаквам да видя  нещо от следсмъртното съществуване на душата, но… „Душата ми е над планината. Вижда цялата долина в огньове – скали, брега на морето… Каменист, сушав бряг, дълбок залив и… вече съм красив младеж, който е над 20-годишен рицар с шлем. Същият крайбрежен пейзаж… Сякаш е Сирия. Рицарят върви през пустинна местност. Останал е сам. Търси някого. Ужасна жега е. Стига до малко населено място. Посрещат го козари, които го приютяват. Заживява при тях. Изключително кадърен е. Показва им как да направят защитна стена… В зряла възраст е вече със семейство и деца. Изключително полезен и с авторитет. Доживява до дълбока старост. В последния ден от живота си е болен… Лежи в домашна обстановка. Дъщеря му се грижи за него. Това е приятелката ми Е. от настоящия ми живот. Тогава тя ми е била дъщеря. Отвън е брат му, който е настоящият ми съпруг. Дистанциран и разсърден е за нещо. Той е с децата си. На леглото съм с усещане за преизпълнен дълг. Есенцията на този живот е: КАТО ПОМАГАШ НА ХОРАТА, ПОМАГАШ НА СЕБЕ СИ! Умира сам, когато няма никой друг в стаята. Светлина около него… мощна светлина!”

При групата от сродни души: „Слънцето… После се плъзнахме покрай дървена ограда. Те са като смърфчета със сини шапчици. Над десет бяха, но сега се скриха някъде. Измежду тях са: баба по майчина линия, дядо ми, баща ми е там, дядо ми по бащина линия, съпругът ми, леля ми и двамата ми синове.”

В духовната лечебница: „Жена с черен воал на лицето, а надолу със синя рокля. Ха… странно – това е едната от колежките ми, която ми създава проблеми в работата сега. Тя е вдовица сякаш. Чака новини за някого… Тя лекува страховете ми.”

Питам Рапега каква е първопричината за необяснимите проблеми, които има на работното си място. Тя ми отговаря: „Учителят бърше с ръка задимено стъкло, след което се вижда нещо като Балкан… гора… Ние сме в полет над нея. Обикаляме някакъв хребет. Търсим къде трябва да спрем. Виждам нещо като пещера и хора, които молят за помощ. Изгладнели, прогонени от нещо… А аз няма как да им помогна. Чудя се как са се озовали там – струва ми се невъзможно! Искам да си тръгна, а те продължават да настояват за помощ. Нямат вода и не могат да се измъкнат от това място. Като подивели хора са… Това са всичките тези, които ми създават проблеми на работното място в настоящия живот без видима причина… без да им давам повод, но… в този минал живот, сцена от който ми се откри, те са останали с впечатлението, че съм можела да им помогна, а не съм го направила.”

Насочвам Рапега да види своя сърдечен кристал и тя го описва: „Кръгъл, сравнително плосък… като конус с много ъгълчета встрани. Меко лилава към розово светлина. Изпитвам успокоение при съзерцанието му… баланс.”

При Първоизточника на живота: „Бяла, ярка светлина. Очертания на млада жена, покрита с качулка и наметало. Вижда се само в профил. С кестеняви къдрави коси. Като майчина ласка е и носи усещане за сигурност.”