Както съм казвал неведнъж, животът е щедър към мен и ме среща с невероятни души и приятели по пътя. Днес ще ви дам възможност да се запознаете с регресията на една такава душа, която ще нарека Исаела. Понеже по принцип е човек, който трудно се доверява, поиска среща с мен вечерта преди регресията и… се случиха знакови неща: първо, докато се разхождахме, намери четирилистна детелина. После се появи дъга и усещане за полет – все едно краката й се отлепяха от земята.. а ръцете й се изпълваха с енергия. Усещаше и нечие невидимо Присъствие зад себе си… Дори ме попита кой е, а аз й се усмихнах и казах: „Утре, като направим регресията, ще разбереш…”

И така на следващия ден започна регресията. Пропускам първоначалните моменти и стигам до момента, в който карам Исаела да ми опише пътя, който е изминала душата й от духовния свят до майчината утроба. Тя отговаря: „Като една светеща точица, която се придвижва на зиг-заг като сперматозоид… Отстрани, преди да тръгна, има мъж с брада… Има и много такива точки – оприличавам ги на цвят със семе, където е затворено… Нещо като пашкул… Само едната страна е отворена, а вътре са самите точици, които ми приличат на клетки. Мъжът с брадата стои отстрани на това пашкулче, с тояга в ръка. Седи и наблюдава. Косата му е бяла, веждите са гъсти. Прилича ми на някого, но не мога да се сетя на кого… Това е Давид. Той наблюдава тези, които излизат. Жезълът му е разклонен отгоре. Борислав ме насочва към сцената за избор на тяло и вариант на живот и аз виждам сфера с 4 – 5 човека. Тя излъчва светлина. Поглеждам надолу и виждам нещо като вода… и кораб. Защо тези, които са около мен, са тъмни – не им виждам лицата? Тези 4 – 5 човека са охранители на сферата. Аз съм извън тази сфера, която е като глобус, а отвътре все едно има море… Не е бурно. Гледам кораба… Трима проектанти ми предлагат настоящия вариант за живот. Само две предложения съм имала. В другото съм щяла да бъда арогантен мъж. Когато съм направила своя избор, изпитвам любов, топлина, някакъв трепет. Сега виждам майка си и баща си. Усетих голямо израстване. Направо се видях като триетажна къща… Зад тримата проектанти има още един. Той е с черна роба. Покрит е. Той само стои, а първите трима са с кафеви дрехи, препасани през кръста. Искам да науча какви са целите и задачите на моя живот. Отварят ми Книга, която излъчва светлина. Лицето ми не е такова, каквото е сега. Едновременно с текста има и картини. Единият се смее нещо. Пита ме защо съм такава учудена. „Нали не виждаш това за първи път?” Нещо свързано с вода постоянно. Защо? Все едно гледам някаква приказка. Земята трябва да е това. Тялото ми е лилаво, розово, огромно, но не е физическото тяло това. Наблюдавам от едната страна света. Регулирам пространството. Спокойствие. Знам, че това нещо се носи по въздуха. Работя с въздуха. Това, което трябва да правя, е свързано с природата, със земята. По-скоро гори, езера. Не е точно насочено към животните. По-скоро за регулиране на процесите в природата. Сега се виждам долу на земята, а розовата фигура е встрани… Балансирам. Ако аз съм розовата същност, има друга, която е до водата. Срещам я на брега. Лилава е. Аз съм като малко дете до нея. Тя е като майка и излъчва такава любов! Розовото излиза от мен, когато седна да медитирам, и става огромно. Лилавото е като майка – Тя е уникално същество! Част от Нея съм аз, но има още много. Тя цялата е изградена от Същности. Полепнали са за Нея. Моето усещане е, че трябва да стана част от Нея. Липсва нещо, което трябва - да бъда в унисон с Нея, за да мога да се прилепя за Нея. Усещам Я с по-голяма енергия от Богородица… На въпроса на Борислав дали вървя по правилния път отговарям, че не полагам достатъчно старание. От мен се иска да съм балансирана… да давам любов, хармония, защото е сериозно! Това, с което работя, е въздух, мисли… Трябва да преодолея водата. Не мога да плувам. Всички процеси са свързани. Не съм се научила да се отпускам… След това ще бъде огън. Като залез е… Излизам от сферата и обратно се виждам там, където бяха листовете. Нещо ме чака долу под водата, но за да стигна до него, трябва да се справя! Казват, че е някакъв дар, който трябва да получа после… Сега виждам духовния си Учител. Той е с дълга бяла коса и брада, с малка кафеникава шапчица отгоре и с жезъл. Усмихва се. Изпитвам смесено усещане – тъга и безусловна любов. От негова страна е любов, а от моя е тъга и безусловна любов. Сега е прекалено тежко. Липсва ми. Искам всеки ден да го виждам… Тази тъга е причината да започвам да плача, когато пея… Учителят ми се казва Йоан, а името на душата ми е Исаела, което означава сила, мощ, енергия. Борислав ме насочва към духовната Библиотека. Смесват се два образа: единият е на чистота – всичко искри от чистота. Подредено, светло е. Другата страна, която не е там, е нещо като място за преписване на книги – груби, стари книги. Моята Книга на живота изглежда като албум. Кориците приличат на стъкло. Бели са. Бялото прозира през стъклото. Прозрачно е. Страниците – случки: шейна, сняг, оранжево яке… Шейната е като шейната на Дядо Коледа. Забавляваме се. Усещам, че съм момче – на 8 или 9. Веселба, детски щуротии. Има още едно дете със синьо якенце. Момиче е. Учителят ми казва да се забавлявам. Забравила съм това детско усещане за забавление и затова ми припомня тази сцена. След това смътно излиза пак конструкция на кораб, но е много далече. Неясно е. Като разбит е. Голям кораб, стар. Някой е умрял… Стоя до кораба отстрани. Минало е много време… Жена съм с онези престилчици, с които са били прислужничките едно време, но не съм прислужница, а съм така облечена. Просто виждам вълни как преобръщат този кораб. Тъмно е. Морето е много бурно. Не е тук това… Не е в България! Годината е 1847. На кораба е бил близък мой човек. Момче е. Интуитивно ми посочиха, че това е моят син сега. Тогава е бил на около 12-13 години. Виждам го добре облечен. Били сме на една възраст приятели и сме си играли. Аз съм с панделки на точки… Борислав ме пита защо имам усещане, че трябва да живея в Пловдив. Отговарям, че там има информационно поле под единия от паметниците. Излъчва хоризонтално. Необходим е баланс. Енергията е много хубава, но е високо. Като цветна дъга е. Даже трябва да дойдат още двама, трима човека там… Нещо, което разравят – оттам също излиза голяма енергия и трябва баланс… После Борислав ме пита на какво се дължат финансовите ми проблеми. Показват ми голям ключ, който е като украшение. Много е красив и голям колкото длан. Отключва ковчеже, но там богатството не е пари, а знание. Преминавам през финансовия недоимък, за да получа ключа и да отключа това ковчеже, което вътре е светлина – жълта, слънчева… Направо излиза отвън като сияние… Сега водещият регресията ме пита за връзката ми с Шива, а аз усещам как получавам енергия. Тя е много мощна и разтърсваща, и е свързана с баланса на Земята. Има стари неща, които трябва да си отидат. Показва ми път, който минава през някакви планети. Много надълбоко го усещам! Пътят е като змия, която се вие, движи… Стигам до нещо, което прилича на дърво. Много е странно! Не мога да го опиша. Има ствол, който е като корени, които влизат в нищото. Няма основа. Чувам думата СЪЗНАНИЕ. Като жива чаша е, но наподобява дърво. Вътре енергията се движи в кръг обратно на часовниковата стрелка. По средата има малко слънце. Оттам се получава енергията. Тя се праща, за да бъде заземена. Борислав ми задава следващия въпрос – дали съм успяла чрез молитвата и медитацията си да освободя душите на убитите при Турчин мост? (Виж обяснителната бележка за Турчин мост в края!) Виждам една черна фигура. Аз съм до него там и все едно му казвам: „Ти не можеш да казваш тука!” Онова последното дете, което тръгна във видението ми, се е страхувало от това присъствие. Изкопала съм дълбок вир – оттам вече почва да тече водата. Нещо като осветяване… Душите вече ги няма там. Освободени са! Сега водещият регресията ме пита снощи при нашата разходка защо са били дадени тези знаци – четирилистна детелина, дъга… Питат кой сега е индикаторът и се смеят. Било е необходимо, за да ти покажат, че има хора, които те усещат. Аз съм като нещо, което ти можеш да обозреш, защото не се страхувам да говоря пред теб нещата, които чувствам. Дават ни да разберем, че твоето поле е много по-голямо от това, което предполагаш. Това (детелината и дъгата) е като потвърждение. Случва се по Божия воля. Опита се да ме отклони от пътя една жена – ясновидка, която е видяла явно това, което ще се случи… Ние с теб сме от едно информационно поле – изниква картинката с пашкула със светещите точици. На теб ти е известно колко човека ще имаш. Усетил си необходимостта, че трябва да свършиш работата, защото сме от едно енергийно поле и аз съм приела твоята същност… Следва диагностика, пречистване и хармонизиране на чакрите: първа чакра се върти по посока на часовниковата стрелка и като че ли хем е топка, хем е цвете. Основата, където започва пъпката, е тъмна. Причината е някакво стягане… като притискане. Показва се, като стегната с ония опашки, които стягат кабелите. Това място долу е вързано, макар и не напълно. Просто трябва да срежа това нещо! Направих го. От дълго време е било така… Втора чакра се върти обратно. По-голяма е от първата. Има примеси на червено при движението си. Отваря се напред като фуния, а в същото време е диск. Учителят почиства червените нишки. Слиза в основата. Готово! Трета чакра е диск, който е голям, жълт, но с неравни краища. Посоката е нагоре. Движението е обратно на часовниковата стрелка. Много по-голяма е от първа и втора. Излиза извън тялото. Учителят я регулира, като я прави по-събрана. Изравнява тези неравности… Четвърта чакра е все едно сфера, поставена в сфера, но външната сфера пречи за нормалната работа. Прескача като плочата на грамофон. Учителят се намесва – протича нещо между горната и сърдечната чакра… нещо като ток, но е напрегнато… В пета чакра сякаш има олово. Дължи се на насилствено спиране. Била съм ограничавана, потискана. Било е топче с игли. Сега е останало само топчето. Когато енергията се върти, топчето пада до основата и след това не може, не пропуска достатъчно. Учителят прави нещо отпред на тялото ми. Усещам само пръсти, докосване… ефирно. Това, което е свързано със сърдечната чакра, което е като обвивка, се опитва да го издърпа през горната чакра. Казва ми, че е като комплект и ограничава жената, която прави това – сложи й бариера. Енергията от сърдечната чакра тръгна – върти се и започна да ме затопля. Сега издърпва нагоре… Намесиха се още двама, които са духовни Лечители. Изглежда е по-сложно. Правят нещо като примка. Разтопиха го вътре в нещо и изваждат топчето, но разтопено. Готово! При шеста чакра виждам млечния път – небе, звезди, светлина, която извира във всички посоки – нагоре, надолу, встрани… като звезда с много лъчи в онова моето розово-лилаво. Добре работи, но не е дошъл моментът да заработи на 100%. В центъра на седмата ми чакра е застанал някой. Все едно има някой на пост там. Даже е с кон. Много е широка! Този конник стои там на мястото, където се оформя дупка надолу… Той се отмества и през дупката надолу последователно през седемте ми чакри се спуска бялата благодатна светлина на Светия Божи Дух… От цялото ми тяло излизат лъчи – светлина, която е бяла… След като Борислав ме изведе от състоянието, първите ми думи бяха: „Уникално… цветно изживяване!”

Пояснителна бележка: Интересна е историята на малкото мостче, което е само на 3 километра западно от града и населението го нарича “Турчин мост”. Дошъл някога в града един турски паша и разположил войската си в ливадите на месността Кулята. Той заповядал да доведат жителите на селото и махалите му при мостчето. Еничарите с извадени ятагани застанали като жива стена на моста, а неделинци били заставени да минат един след друг от левия на десния бряг на реката. Там ги чакала голяма купчина фесове и чалми. Поверието разказва как множество глави били отсечени и хвърлени в водите на Неделинска река. Живи били оставяни само тези които приемали турската вяра. От там идва и Неделинската пословица „Чалмата или Главата“. Пак според легендите носещите из града в началото на Потурчването в Неделино започва с небивали жестокости. На всяко неделинско семейство било наредено да докарат по един товар с дърва при тогавашната църква, купата с дърва станала по висока от църквата. След това всички хора трябвало да се съберат край църквата, турският началник попитал събралите се хора дали ще се потурчат, те взаимно отговорили „НЕ“, тогава турчинът задал на попа същия въпрос и той отговорил с същия отговор „НЕ“, тогава той бил изгорен. Малцината, които се изплашили и приели мохамеданската вяра, били отделени в близка местност, наречена след това “Хубавото”, защото били приели „хубавата, правата вяра“.

Песен разказва за Гаази Сефедин и еничарите му, които като гладна глутница вълци докарали местното население до моста – повечето жени и деца. Грозно и страшно ехтял гласът на пашата. Със запенена от злоба уста и кървав нож в ръка Гаази искал гяурите да си сменят вярата. Дори обещавал чували с жито на онези, които приемат неговата вяра. Песен разказва за младата българка Марина. Сред тълпата от насълзени и ужасени лица турчинът съзрял чистата хубост на момичето. Погледът му се загубил в дълбоките – сини като езера, очи на девойчето. Издърпал я най-отпред и я поискал за себе си. Вбесен от твърдостта на отказа, който прочел в погледа й, веднага й заповядал да приеме исляма.
Живота си ще дам , но вярата си никога!, били последните думи на красивата българка. Погледнала изедниците право в очите, сетне безмълвно сама скочила в тъмните бучащи води на реката. Окуражени от вярата й, същия ден стотици мъже и жени, та и деца, сами сложили главите си на дръвника – умирайки с христовата вяра на уста. Тези, които останали живи, преминали отсрещната страна на моста, получили по крина жито, след което били откарани в местността Хубеновото. Всички трупове хвърлили непогребани в месността Ямата. Но макар и потурчени, останалите не изтрили спомена за мъчениците, а разказвали историята. А на красивата и горда Марина кръстили и върха, под който се смята, че девойката спи вечният си сън.