Това е една великолепна регресия на млада, 24-годишна жена, чието име на душата е АЛАТЕЯ, а духовният й водач се казва ЖЕН СЕН. Дойде подготвена за регресията. Имаше седем проблема, по които искаше да получи яснота:

1. Защо съм избрала да се родя в това семейство
2. Страх от самота
3. Влечение, носталгия по миналото – не искам да пускам миналото, което не ми дава възможност да продължа напред
4. Страх от смъртта на близките и че аз съм отговорна за тях
5. Страх от започване на нещо ново – несигурност
6. Стомашен проблем още от детска възраст
7. Страх от вода

Пропускам първоначалната част на регресията и разказът на Алатея започва от момента, в който нейният Духовен водач е разгърнал Книгата на живота й на 71 страница и тя се е озовала в минал свой живот:

В някакво село съм. Има къща някъде в подножието на планината и голяма поляна. 18 век е. Къщата е малка, едноетажна, с дървен покрив. Жена съм с обикновена рокля, широка в полата. Има мъж до мен, но е далече. Аз съм около 40-годишна, с дълга, прибрана в плитка коса. Матея се казвам. Територията е немскоезична. Изпитвам тъга. Там сме само аз и той и няма нищо друго. Няма хора. Откъснати сме, а той е далече. Той работи – няма го. Аз го изпращам… Сякаш насила сме избягали от нещо и вече сме просто приятели, които се борят за свобода, за живота си. По-скоро сме добри приятели. Разбираме се добре, но и двамата сме тъжни. В него разпознавам баща ми от настоящия живот… След това се виждам как лежа на легло. Не съм добре. Той се грижи за мен. Мълчим, много мълчим… Това е животът ми за самотата… В последния ден от него съм пак на леглото – сива, тъжна. Приемам смъртта с някакво безразличие – нищо не се е случило, нищо няма смисъл. Не умирам от болест, а от умора. Спасили сме се от нещо лошо, но няма смисъл да се спасяваме, ако няма никой – когато нямаш близки. Това, което ми изниква, е, че не съм спасила някого, не съм го взела със себе си… И това е причината, че сега не смея да се отделя от близките си… да отида далече, защото трябва да ги спасявам… Учителят ми казва, че така е трябвало да стане и не е имало друг вариант – понякога просто трябва да пуснеш.

Борислав: Защо си се родила в настоящото си семейство?

Алатея: Необходимо е да покажа на баща ми, че трябва да продължим напред. Сега той е скованият и този, който не мърда. Трябва да му покажа, че е лесно и приятно да си свободен. За майка чувам единствено думите „правосъдие” и „съдник”. Със сестра ми имаме работа заедно – нещо трябва да пропукаме, пробием… Ние сме като коне, които са впрегнати и носят тежък товар… Аз се уморявам… Сякаш падам. Нещо се къса там… Аз съм впрегната от страната на майка ми, а сестра ми, която е от страната на баща ми, продължава…

По проблема защо изпитвам страх и несигурност при започване на нещо ново ми се показва как скачам от скала. Под мен има море. Усещането е, че, докато съм във въздуха, около мен няма нищо – няма земя, няма твърда основа. Просто съм в нищото. Няма нищо, на което да се опра. Сама решавам да скоча… Няма никой. Учителят ми препоръчва да гледам напред. Казва ми, че винаги има движение – има и горе, има и долу… Вълни… Приливи и отливи… Когато съм на ръба на скалата и съм готова да скоча, всичко е наред. Тогава се усещаш жив. Когато скачаш, усещаш движението на живота… Усещаш силата, сърцето, ритъма… Дори страхът е признак, че има живот. Усещаш емоция и прилив на енергия. И всъщност това е истината – когато усещаш всички емоции, а не когато седиш и се предпазваш да не се случат. И Учителят ми казва: „Скочи и ще разбереш! Всичко е в сърцето, а не в мислите, в разума. Животът е в сърцето!” Трябва да действам чрез сърцето си. Ако действам чрез ума си, все едно скачам в блато, където няма движение, няма живот. Мислите ми носят само усещане за безнадеждност и застоялост.

При Лечителите – виждам бели порти, декорирани със злато. Възрастни мъже в бяло със златни нашивки, с бели бради като мъдреци. Десетки са. Един ми подава ръка и се усмихва. Усещам се спокойна. Все едно всичко е наред. Изключително топло посрещане. Във връзка със страха от вода Лечителят прави кръгово движение около главата ми и се появява лилаво сияние. Той се усмихва. Държи златно махало над главата ми. Спокойна съм. Усещам обич, любов. Това махало се движи в кръг като водовъртеж. Лечителят ми казва, че всичко е свършило и да не се притеснявам вече от този страх. Не е нещо значимо… нещо безобидно е било. Лечителят се смее. Сега пристъпват към работа, свързана с моя стомашен проблем. Аз лежа. Събраха се много Лечители. Светлина се излъчва от мен и осветява лицата им. Насочили са ръце към мен по цялото тяло, а същият Лечител държи махалото над стомаха ми. То се върти по посока на часовниковата стрелка. Търся майка си. Това е нещо, което чувам. Сякаш е причината за болката… Сякаш трябва да си върна вярата в себе си. С нещо или някой да заместя там, където е майката. И този някой може би съм аз. Болката е от липса на майка. Може би, когато стана майка на себе си или нечия майка, тогава ще компенсирам тази липса. Когато сложа живот вътре… Виждам кълбо светлина в стомаха си. То се върти. Чувам „живот”. Не знам какво е… Бяло-лилаво… Хем като светлина, хем изглежда стъклено. Но определено е живот! Сякаш Лечителите сложиха живот вътре. Това само ще продължи да работи… Или те ще се погрижат, но то ще продължи да действа, без да се изисква да бъда там. Сякаш ми слагат корона и така ме изпращат. Слагат ми корона, за да не забравям.

Следва процедура по приобщаването ми към света на Божествената светлина, при която усещам любов, сигурност… И че всичко е игра. Няма страхове. Искам да покажа на всички това, което виждам и чувствам. Не смея да се отпусна да го преживея напълно, защото мисълта ми е другаде – как мога да заведа всички да го видят и усетят? Най-полезна бих била и за хората, и за себе си, като обичам, без да насилвам. Всеки си има път и време.

Борислав ме насочва да видя как изглежда моя сърдечен кристал… Той прилича на планински кристал. Продълговат и заострен в краищата си. Фасетиран и блести. Излъчва чистота… Нещо много фино и чупливо… Нещо, което трябва да се пази много! Много ранимо, крехко… Издава някакъв звън – много чист звук! Всичко е чисто – и картината, и звукът! Всичко е чисто! Отгоре всичко е съвършено.