Е. дойде при мен само три месеца, след като си беше направила първата регресия. За разлика от първия път, сега имаше въпроси, на които искаше да получи отговор. Получи се една много нестандартна, интересна и вълнуваща регресия с две основни теми: 1)превеждащата души и 2) една невъзможна любов. Ето разказът на Е.

Минал живот – на една скала съм. Отпред има динозаври. В същата форма съм – малко черно човече с големи очи. В долината има рекичка, трева и дървета и един динозавър. Сложила съм ръце на кръста и се оглеждам. Много съм смешна. Учителят Къл е до мен… В следващ момент все едно излетяхме от скалата и сега съм до динозавъра. Играя си с него. Забавлявам се. Динозавърът не ме отразява особено. Голям е, стар и самотен. Останал е без стадото си и е нещастен. Утешавам го и го галя в момента. И той пада, ляга… Издава едни такива жални звуци. И май умира. Аз съм там, за да го изпратя, и ми е много мъчно. В последния момент ме погледна. Поглеждам жално към Къл. Той ми прави знак с глава, че не може нищо да направи. Сгушвам се до главата на динозавъра, но съм толкова мъничка, че съм голяма колкото окото му. Къл иска да ми каже, че всичко си отива. Не трябва да се привързвам към никого.

На въпроса, зададен към моя Учител – защо в първата регресия се видях като ескимосче, което, изгубено, умира в ледената пустиня, а една бяла мечка идва при мен, подушва главичката ми, а след това душата ми гали мечката и тръгва с нея, реейки се… Сега Учителят ми дава да видя обратното на това, което съм видяла предния път – абсолютно същата картина, но мечката е мъртва, а аз съм облегната на духа й и вървя до нея. Първият път е нямало да го приема това, че духовете са ми приятели и ги съпровождам. И не съм била изгубена изобщо! Съпровождам душите на животните – това е нещо като моя роля, функция… В момента ми изплува легло с болна жена на него и аз се държа за леглото й. Тази жена е дворна селянка. И тя умира. Къл през цялото време ми седи отляво. Аз съм млада жена и ми е много мъчно. Къл ме гледа с жален поглед: „Няма как… Трябва да си отиде!” Жената умира. Пак я държа за ръката и излизаме от къщичката. Давам й ръката на Къл и излитат към небето. Моята задача е да превеждам душите през определено място, за да може да ги хване Къл и да продължи с тях...

Минаваме към изясняване на следващия въпрос, а той е свързан с моя бивш приятел И., с когото сме имали връзка седем години. От две години сме разделени, но не мога да го забравя, което ми пречи да създам нормална нова връзка. Виждам, че аз съм била с него в този живот, в който изпратих тази жена. Влизам в една къща. Той е ковач – удря една подкова. Знам, че е той, макар че визията му е различна. Усмихва ми се и аз отивам на втория етаж, където живеем. Долу е работилницата. Много сме щастливи! Прегръща ме и ме целува. Но не знам защо ми е много мъчно. Нещо трябва да направя, но не знам какво. Знам, че имам малко време още. В момента, в който влизам, знам, че трябва да си тръгна, но не знам защо. Къл идва и ме хваща за ръката. Казва ми, че трябва да си тръгваме. Отстрани ми излиза нещо като глас, който ми казва, че с него не мога да правя това, за което съм предназначена. Но аз не искам да си тръгна оттам. Ще го обичам, но няма да съм с него, защото трябва да правя това, за което съм предопределена. Трябва да избирам, но същевременно нямам право на избор. И в един момент той спира да ме вижда и все едно ме забрави… Забрави, че някога съм съществувала. Гледа в една точка и не ме вижда. И в един момент цялата стая се изпълва с духове. Най-напред е тази жена. Минават през него и тръгват по посока на вратата. И аз ставам една такава бяла… Все едно имам по кожата обвивка, която му пречи да ме вижда и помни. Чувам: „Винаги ще е така!”

След това ми се дава да видя друга сцена от 50-те години на миналия век. Аз съм с рокля и съм пред хотел. Пак имам връзка с него. Той излиза от хотела. И пак съм много влюбена и щастлива. Вървим по улицата. Смеем се и си приказваме. Къл е отдясно. Отиваме на забава с танци и сме много щастливи. Но пак вътрешно усещам, че ще трябва да стана и да си тръгна. А как не искам, защото се чувствам страхотно с този човек! А Къл е на вратата и ме чака. Много съм привързана към моя любим! Обичам го прекалено много и когато съм с него, забравям основната цел и затова Къл и другите (не ги знам кои са) не ми дават да съм с него, защото имам важна роля, задача, която ще върша по-добре, ако не я знам каква е, но трябва да съм сама, за да я върша.

Другият въпрос е: „Защо все не мога да се установя на едно място?” Защото все търся моя любим… Търся да запълня тази празнота, която имам. Къл ми казва: „Цял живот ще ходиш гладна, но единственото нещо, което може да те нахрани, е нещо, което те убива или по-скоро те кара да огладняваш още повече.” Ще съм щастлива само в живот, в който не успея да го намеря… живот, в който не се срещаме с него… Но живот, в който съм го срещнала, няма да бъда щастлива, защото ще знам какво ми липсва. Затова се занимавам с хиляда неща, за да запълня тази липса. Виждам се като млада преподавателка в университет. И остарявам на това бюро. Но правя това, което трябва, защото него го няма. Когато съм с него, той се явява пречка, за да правя това, което трябва. И това е от огромно значение! Когато са допуснали за пръв път да се родим в една държава, е станало някакво объркване…

Следващият въпрос е: „Защо искам всеки да ме харесва, да съм най-добрата и защо не мога да приемам провалите си?” Именно, за да запълня празнотата. Дава ми удовлетворение и защото се чувствам постоянно непълноценна и непълна. Къл ми показва картина – двойка с бебе. Някак си какво може да бъде. Къл ми казва, че не съм създадена да се провалям и затова не приемам провалите си. А търпя провали, за да провокирам моите родители, но по този начин вървя срещу себе си. Виждам родителите си да седят на два трона в небето и сияят. Те са ме създали, а не съм ги избрала аз. Те за пръв път са в човешки образ, а са много повече от това. Аз съм едно от най-непослушните им деца и именно затова съм на земята, а не някъде другаде. Всъщност съм единствено тяхно дете на земята. Имената, които ми изскачат за тях са Гроол и Мулияна. Те са звездна двойка. Къл ме предупреждава, че в момента те нямат спомен за това, което са. Но аз никога няма да отида там, където един човешки живот е като 10 минути. Във всеки живот винаги съм била някой, а в момента не съм… И затова усещам празнина. Не мога да се почувствам значима покрай тях. Те ме стопират този живот, който за тях е като почивка. А аз не съм направена да почивам и да бъда незначителна. А в основни линии най-вече не харесват това, което е между мен и И., защото И. е точно човек. Това Къл ми го обяснява в Библиотеката.

Имам и още една молба – нуждая се от сугестия, за да запомням по-добре. Къл сложи ръката си на главата ми и мозъкът ми започна да сияе. Погали ме по косата и ме целуна по челото.