Регресията на Диа е вълнуваща и много интересна! Тя прави впечатление с някои нетрадиционни моменти. По принцип, след въвеждащата в състоянието на разширено съзнание фаза, обикновено започвам да връщам човека постепенно назад във времето, започвайки от щастлив момент от настоящия му живот, придвижвайки го към детството и към най-ранните спомени от този живот, през майчината утроба и т. н. При Диа обаче нахлуваха спомени от минали животи, свързани със съответната възраст, към която я бях насочил. Освен това тя имаше две повтарящи се съновидения от детството, за които искаше да получи яснота и предполагаше, че вероятно са спомени от предишни животи. Едното от тях беше свързано с митичен образ - Орфей. Оказа се, че тази нишка ни води и до нейния Духовен учител, носещ друго митично име - Омир. Но… още по-странното беше откритието й, че негова проекция присъства и в настоящия й живот. За пръв път се случва и Учителят да отгърне Книгата на живота, но на две места. По този начин Диа се озова едновременно в два минали живота. Ето какво ни разказа тя:

Щастлив момент – раждането на детето. Малко бебе, току-що е родено, срещу мен виждам жената, която го държи високо. Усещане за пълнота (завършеност). По-възрастна съм, отколкото съм била (когато я родих в този живот), с тъмна, права, дълга коса (и съм доста по-едра).

На 10 години – с бяла, дълга риза, развяна коса и малко венче на главата. С руса коса съм, с бяла кожа и светли, засмени очи. Подскачам, придвижвайки се нанякъде. Усмихвам се, весела съм, прекрасно е! Слънцето е към средата на деня, топло е, обгоряла от слънцето лятна поляна с високи треви.

На 5 години – Тъжна съм, свила съм се клекнала. Не знам защо. С тъмна коса съм и бяла дълга риза.

На 2 години – Странно е. Намирам се в дом, който е изкопан в скала или в земята (прилича на домовете в Англия и Шотландия по времето на Крал Артур, когато са били вкопавани в земята и в тях са живяли по няколко семейства, ние обаче живеем сами). Изглеждам и съм облечена като момче, с кафява ризка. Тъмно и сумрачно е, а аз съм много сериозна (както изглеждат възрасните).

Жена лежи на леглото.  Досещам се, че е болна. Мъжът е приседнал до нея и се е надвесил над тялото й. Не ми обръщат внимание - все едно не съществувам. Изоставили са ме.

1 месец преди раждането – На кълбо съм и се въртя като колело.

Душата се слива с плода – Много е трудно. Може би не иска – някак стои още отделена. Долната част е влязла, но горната се полюшва отвън като дим.  Има съпротива. Влиза. Не е доволна. Тясно е. Не се чувства добре. Може би се страхува. Напрегната е. Може би това се случва в третия месец.

Пътя на душата – Светла, искряща пътека. Води някъде нагоре. Мисля, че е много дълга.

Мястото в духовния свят – Светлина. Бяла стая с много хора в бяло и в кръг. Вътре между тях кръгът е светъл. Те са между 8-10, като Учители, тези които ми казват какво трябва да правя.

Моят Духовен Учител е възрастен мъж, облечен в бяло, изключително благ. Изглежда като Директор Дъмбалдор от Хари Потър, но с по-къса брада. Непреклонен е за това, което трябва да изпълня – да се науча да бъда силна и когато съм сама. Да се срещна с всички хора, които са ме изоставяли (предавали), да им простя и да се освободя от тях, за да мога да продължа. (Сякаш е трябвало вече да съм приключила с това.)

Виждам мъж пред мен. Срещала съм го в последния месец. Него съм го свързала със съня си – Орфей.

А моят Учител се казва Омир.

Духовната библиотека – Стая, малка, но висока маса в средата на стаята (зад масата има празна ниша). Аз съм много по-ниска от масата (сякаш съм дете). Опитвам се да се повдигна и да достигна (изискава усилия, никак не е лесно) книгата върху масата. Затворена е. Голяма, подвързана е с кафява кожа, релефна е, сякаш е отпечатвано върху книгата, кръгъл текст, има и златно в печата. Много е красива и изглежда като нова. На корицата,  в средата на кръга има птица - грифон, която съм виждала в Иран. Аз съм била там като воин. Книгата има 789 страници. 789 означава последователността - всичко да се случва последователно, без прескачане на събития. Страниците са бели, шрифтът е избледнял, буквите са арабски, много красиво изписани (калиграфски) и ми дават спокойствие, докато ги гледам.

Името на душата ми е ДИА – боец, водач за истината, закриля Земята. Учителят отгръща Книгата – на две места съм едновременно. Лявата ми част е там, където бях на 2 години, дясната ми е там в съня с Орфей – зелените поляни, свободата, цветята – там, където искам да бъда. Не искам да оставам там, където съм на две години. Искам да се събера.  Там е тъмно и мрачно. Сама съм и не съм желана. Болна жена лежи, мъж, който е приседнал, надвесен над нея. Аз нямам значение за тях - все едно съм предмет. Не съм важна. Просто стоя и наблюдавам. Те са си достатъчни и без мен. Те са ми родителите. И в този живот пак са ми родители и отново не им бях необходима в определен период. Сега вече те имат нужда от мен, потребна съм им и ме обичат.

За живота с Орфей – Има някаква заплаха за него - бързам, следвам го, виждам го как върви по зелените хълмове, но не го настигам. Не мога да му помогна. Раздирам се вътрешно. Млада съм, с дълга светла коса и боса. С бяла риза, кръгло високо деколте, срязано в средата, а краищата са покрити с много тясна червена бродерия. Имам венец от цветя на главата си. Със светли очи съм и съм много красива. Мисля, че го обичам. Има много любов във въздуха. Чувам птиците, усещам ароматите, въздуха, който се движи около мен. Тичам, но не стигам. Изчезва (вече не го виждам) от хълма. Няма го. Падам. Разбирам, че го няма вече. И оставам там. Мисля, че сърцето ми тогава се е пръснало. Дариа и Евридика са двете ми имена. Тъмната и светлата страна.

Отношенията ми с Орфей – нежни докосвания с ръцете, с очи сме си говорили и почти не сме имали нужда от думи. Свири на флейта (цветът й е тъмно кафяв и е куха, като бамбук). Очите му са много дълбоки.Тъмната част от мен е като сянка - не съм само светла. Може би съм го искала само за мен. Не съм можела да го споделя с никой друг. Той не е искал нищо да го спира. Не е бил сигурен, че мога да му дам свободата, въпреки че ме е обичал. Уроците от този минал за мен живот са били: да мога да си бъда самодостатъчна, да не се привързвам толкова силно, че да отнемам свободата на обичания от мен човек и да го оставя да бъде волен като птица. Сега той се страхува. Не е сигурен, че ще мога да му дам завинаги свободата, от която има нужда. Ние сме едно цяло. Четем си мислите.

Проекция в бъдещето – Омир още не ме е пуснал съвсем. Много иска да ме пусне. Да отвори вратата… Заедно сме с Орфей. Пътуваме (просто вървим един до друг по един път). Много сме освободени. Постигнали сме го. Без емоционално обвързване – само чиста любов. Всичко е едно пътуване – той е Учителят на живота ми. Аз съм се доверила и го следвам. Почти наравно сме в духовното си развитие. Просто искам да му дам предимство. Така се чувствам по-добре, когато водещият е той. Държим се за ръце и се чувстваме свободни. Не усещам физическо притегляне.

Причината, поради която не мога да проговоря свободно чужди езици и да използвам знанията си, които имам - Виждам нещо написано на арабски на печат, с формата на шестограм. Гори като в пламъци.

Виждам се как стоя пред М. - мъж, когато познавам и в настоящия си живот, и той ме наказва. Отне ми знанието. Аз съм жена – персийка. Използвала съм неправилно знанието – не ми е било позволено. Трябва да простя на М. Трябва да го прегърна, да го обичам много, за да си възвърна способноста да говоря чужди езици. И двамата мъже от минали животи в този са по-малки от мен.

Учителят ми отваря отгоре главата като за медитация. Излизат огнени пламъци и черен дим. Нещо вътре в главата ми изгоря и главата ми започна да се затваря. Започна да става светло около нас. Мисля, че мога да си тръгвам. Някак си ме боли сърцето, но ще мога да използвам знанието, което нося в себе си.Сякаш сърцето ми поема част от знанията. Сърдечната ми чакра се върти много силно и е много голяма.

При Духовните лечители – Продълговата, овална,  маса и те стоят/седят (не бяха в нито една от тези позиции и затова ми беше трудно да определя; по-скоро колената са били свити леко, за да изглеждат така) от двете й дълги страни. Аз трябва да легна на масата. Те са 12-15, (последните не ги виждам добре, защото от ъгъла, от който гледам, са един зад друг). Имат нещо на лицата си, което да ги предпазва от силната светлина. Лягам на масата, за да може светлината да излиза нагоре и да не се допира до никого. По цялата дължина на тялото ми, като от разрез, бликва много силна светлина, като експлозия. Излиза напрежението. Не остава страх, а само свобода и спокойствие. Имало е енергия в мен, свързана с напрежение и страх, която е потискала всичко. Прокараха ръка като погалване върху целия този отвор и го затвориха. Изправям се. Струва ми се, че съм много бледа. Стоя пред масата, с гръб към нея и не мърдам като сянка. Всеки от тях ще ме докосне с длан по главата. Аз искам още и те отново го направиха. Сега ме бутат с ръце, за да вървя напред. Няма да ми дадат повече сила и енергия. Трябва да тръгвам. При Духовния водач съм. Обръщам се и им благодаря, но не с думи, а само с поглед. Те разбират.

При групата от сродни души – Различно облечени са. Не виждам лицата на всички. Част от тях са седнали в малък кръг, други са във втори кръг, а трети се движат, образувайки трети кръг. 11-12 човека са. В най вътрешния кръг е Учителят ми, който съм виждала като Орфей, във втория е момичето, с което се запознах на един курс и което е причината да дойда сега тук при теб, и в най-външния - една жена, която познавам само от блоговете. Има и малко дете. Двамата ми мъже- бившият и настоящият, са в най-вътрешния кръг, а дъщеря ми е като връзка между него и втория кръг. Разбирам го, защото не седи обърната към центъра, а перпендикулярно на него и е протегнала ръцете си, свързвайки двата кръга.

Уговорката между душата ми и душата на настоящия ми мъж е той да ме научи да си бъда самодостатъчна, а аз него - да обича семейството си, без да потиска никой от членовете му. Приятели сме. Справили сме се. Прегръщаме се. Винаги ще разчитаме един на друг и ще се подкрепяме.

Първоизточника на живота - виждам го с форма на наполовина счупено яйце, но като диаметър е над 50-60 см. Материалът е кристал. От него излиза светлина, зад която се вижда променящо се лице на възрастен мъж. Наподобява холограма. Коленича пред кристала и се покланям със събрани ръце, а челото ми е до земята. Светлинните пламъци се обръщат към мен и се накланят, покриват ме като завивка и след това се вдигат. Няма болка. Като благословия е.

Приобщаване към Светлината – светлина като ореол около мен и Духовния ми водач. Все едно плуват клетките ми. Всичко е енергия. Вибрира – приятно е, свободно, леко.

Искам да ме пусне, за да тръгна, но Учителят все още ме държи. Иска да ми каже, че ме обича.

Сърдечен кристал - най-красивото нещо, което съм виждала.  Много плътен - искряща светлина отвътре навън. Много сложно е фасетиран - на много на брой ромбове, които са с много малка големина, колкото нокът. Формата на кристала е на правоъгълен паралелепипед, който в двата си тесни края продължава с трапец, но върховете са заоблени от фасетирането. Също така са заоблени и страните на паралелепипеда. Светлината вътре в него се движи към двете тесни посоки, наподобява два триъгълника, които си срещат - първо върховете и след това основите, продължават нагоре и се разпръсква светлината. Пълна божественост. Аз съм Той. Той е Аз. Няма такова нещо… такова пълно единение и мир! Светлината е бяла, съвсем тънка ивица розово-лилаво в краищата – като върха на пламък. Светлина. Кристалът е прозрачен и всичко в него се вижда. Фасетите дават много отблясъци.

На раздяла Учителят ме прегръща. Защо ме прегръща? Объркана съм - чувствам, че не е универсална любов. Мисля си: „Учителят не трябва да прави така! Не би трябвало да ме прегръща!” Може би сме имали някакъв живот, не знам – имам чувството, че ми казва, че Той е Учителят ми тук на земята, че са едно и също ...