Една регресия, съдържаща красиви приказни елементи. Случи се на неомъжена, 40-годишна жена. Оставям я да ви разкаже преживяването си:

В майчината утроба – главата ми е по-голяма от тялото. Виждам пъпната връв. Въртя се в кръг. Очите ми са затворени. Неспокойна съм. Майка ми плаче. С къса коса е. С някаква жилетка и панталон на цветя.

Влизането на душата в плода – виждам медуза, която се опитва да се изкачи на повърхността и се свива онази част отгоре. Тъмно е, а тя свети. Бързо се оттласква нагоре. Неонова светлина свети. Не е голяма. Тънка изглежда. Около нея има едни такива частици като планктон.

Пътя на душата – черно и тъмно, а пътят е като лава, която свети. Криволичи и свети…

Мястото в духовния свят – светло е. Нещо като гъба, която е в неонова, лилава светлина, която се разраства… Има корали, пеперуди и цветчета, които цъфтят в бяло. Високо е… като връх на планина. Човек с бяла роба, въже на краста и брада. Държи нещо като метален прът. Има и крила. Поглажда си брадата… сякаш се чуди за нещо. Някакви сандали има и ореол. Това е Сава – моят Учител. Усмихва се. Очите му излъчват доброта. Сочи нанякъде с този прът. Тръгва натам, накъдето сочи, а аз след него. Също съм с бяла роба, но съм русо момче на 6 години. Надолу е тъмно. Спускаме се. Сякаш има стълби в самата планина. Виждам дървена къща. Стоим пред нея, но не влизаме. Не е слънчево… Сякаш има мъгла наоколо. Нямам чувството, че трябва да влезем. Продължаваме надолу. Сега виждам нещо като тунел. Вътре сме. Вървим по него. Много е тясно. Излизаме от другата страна на планината и вече пак е светло. Виждам скали наоколо. Вече пече слънце. Не е топло. Пролет е по-скоро. Приятно е. Стигнахме на морски бряг… Някакъв плаж със скали. Морето е синьо. Сякаш ще задуха вятър. Сава ми сочи навътре в морето нещо… Иска да ми покаже, но не виждам нищо. Някаква светлина има много навътре в морето. Сякаш някаква комета – жълта светлина минава. Тази комета се разраства, става голямо огнено кълбо, което заема почти цялото небе… Сякаш ме засмуква тази светлина. Летя към нея. Прескочих това и от другата страна излязох по-малък – детенце… свило е юмруците и се усмихва. Доволно е, че е прескочило всичко. Сега просто стои и си маха с ръчички. Усмивката му е закачлива. Има сандалки. Много е закачливо и усмихнато. И то е с бяла роба. Три-четири годишно е. Микаел се казва. С това Учителят сякаш иска да ми каже да не се напрягам толкова – просто като децата да съм. Сякаш всичко е една шега, игра. Както децата гледат чисто и невинно, така и аз да не се впрягам. Сега то си играе с една количка. Даже си бръмчи… Да не вземам нещата толкова навътре… да не съм сериозна… просто да съм невинна като дете. Много хубаво дете!

Виждам нещо като кон с крила – Пегас. Цвили и рита. От ноздрите му огън дори излиза. Обгърнала съм с ръце шията му и той препуска нанякъде. Много е топъл! Пак съм с бяла роба, но не си виждам лицето. Първо беше тъмно – само Луната се виждаше. Сега вече е светло. Чувам цвиленето. Препуска много бясно. Облаците минават покрай мен. Стиснала съм много здраво врата му. Някаква планета… мисля, че е Земята, е пред нас. Влезнахме вътре. Селище в подножието на планина. Виждат се къщите. Четвърти век е. Слезнала съм от коня и вече не го виждам. Но има друг, който сякаш е мой и заради мен е дошъл – кафяв, с черна грива. Много е красив! Мъж съм, на 37 години, много рус, с дълги коси и лента на главата, с голям меч на кръста. Реша коня и нещо му говоря. Като скандинавец съм. Анхел се казвам. Имам жена, която излиза от колиба. С руса дълга коса е. Имаме и две деца. Държи едното за ръка. Виждам си дръжката на сабята - с голяма топка и знаци по нея е. Воюваме с някого и съм постоянно нащрек. Сякаш са някакви викинги тук, към Холандия. Чак веждите им са бели. Косата ми е много руса, чак бяла. Къдрава и дълга е. Викинг съм. За да оцелеем, трябва постоянно да се бием с някакви варвари. Жена ми се казва Гудрун. Тя ме обича, а аз сякаш просто трябва да имам семейство и деца – да се грижа за тях, да ги пазя. И да има къде да се връщам. На нея й е трудно, когато ме няма. Имам и руса брада дори и сини очи. Но конят е като арабските коне… Не знам защо… Широки ноздри. Много хубав кон! Ковач съм. Когато няма битки, това правя. Силен съм. Едро телосложение. Широки гърди. Имало е битки… Много кръв… Много смърт… Много посечени хора… Цяло поле осеяно с тях. В последния ден се виждам на смъртен одър. Облечен съм с доспехите си. Около мен са се събрали хора. Знам, че това е последният ми ден. Двамата ми сина стоят до мен, навели глави. Хубави са. Високи. Ще продължат делото ми. Аз им говоря нещо… като напътствия им давам. Не виждам жена си, но знам, че е жива. Казвам им да я пазят. Моят кон влиза в шатрата. Цвили. Мъчно му е. Жал ми е за коня. Цял живот ми е служил. Има и гарвани, които грачат. Студено е. Трудно е да изкопаят мястото. И конят е там. От ноздрите му излиза въздух. Вижда се пара. Ковчегът е от тъмно дърво. Виждам как го носят. Затворен е. Било е важно да се науча да оцелявам. Силен, храбър, издръжлив, дисциплиниран, с чувство за дълг, горд и независим съм бил. Тогава е трябвало да обичам, а не съм се научила и сега положението е същото – силна, горда, независима, но не мога да обичам.

Виждам вълк… Сега ми харесват вълци. Стои и ме наблюдава. Чувствам се някак си дистанцирана от семейството… Като вълк единак се чувствам – мога да се справя с всичко и не ми трябва никой, за да се справя с нещо. Сякаш вълкът ми се кланя – такав избор съм направила за настоящия си живот… Затова съм се родила в това семейство. Ще трябва да се науча на спокойствие, тишина, съпричастност, независимост… да отстоявам на болката. Сега виждам бял паун. Моето име е Пауна… Горд, пристъпя бавно… сякаш е уверен в своята красота. Може би трябва да съм по-уверена… и сякаш от красотата си, а аз нищо не правя – да не я подценявам!

Учителят отново ме повежда. Вървим по плочки, между които има трева, лилави минзухари… О, Боже, май виждам дядо ми, който почина преди 12 години! Много ми липсва! Той пушеше. И сега пуши. Виждам и часовника му. С вълнени панталони е и риза с къс ръкав, карирана. С галоши е и е почернял от слънцето. „Няма ма, мънинка… Пак ще бъдем заедно!” – ми казва дядо.

Сега Борислав дава указание Учителят да ме заведе при моята група от сродни души. Сава ме тегли за ръката и вика: „Бързо, бързо!” Около запален огън има хора, на които не им виждам лицата. 14 са. Облечени са в спортни екипи – анцунг и тениска. Млади хора са. Повечето са мъже. Обръщат се с гръб към мен. Не искат да ги видя. До единия съм застанала – с брада е, но го виждам в профил и не го познавам. Сякаш имаме заедно някаква мисъл – обединени сме от нещо общо. Постоянно някой от нас слиза на Земята, друг се качва – постоянен кръговрат… Все млади, жизнени, енергични хора са… Не са уморени.

Божественият първоизточник го виждам като огромно светещо кълбо. От него излиза нещо като метеорит. И като минеш през този огън, те пречиства. Бащински е настроен, но… Той е за всички. Не си само ти… Всеки минава оттук, за да се изчисти. Постоянно има движение – все едно си на междупланетна станция. Чувстваш се като много малка частица от всичко това. Всички са равни – няма по-висши и нисши. Всеки си знае мястото и работата. В настоящия ми живот трябва да съм сред хората, а аз се изолирам постоянно. Все едно хората имат нужда от мен, пък аз не искам… а не трябва. Все ги лишавам от моето присъствие. По-благосклонна да съм!

Следва приобщаване към света на Божествената светлина – аз съм по-висока от моя духовен водач и той трябва да се надига, за да сложи ръката си на главата ми. Виждам себе си като мъж на около 30 години. С криле сме. Учителят сякаш ми се кара защо съм пораснала толкова. Все едно съм палаво дете, което трябва да усмири. Динамика се усеща. Всеки с нещо е зает…

Сърдечен кристал – пирамида бяла светлина. Ръбовете са лилави. В пирамидата се вижда всеки камък поотделно. Очертан е от тази лилава светлина. Когато го съзерцавам, се изпълвам с усещане за устременост. Самият кристал се върти в кръг… Устременост към по-добър, пълноценен живот. Деца, семейство – това би придало на настоящия ми живот усещане за пълноценност, за смисъл. Виждам момиченце – тъмнорусо. Играе си с лопатка в пясъка. И пак думата „пълноценно”!

Името на душата ми е Сова. Совата държи една книга и е с вдигнат пръст. Сякаш самата сова има очила. Важно е знанието, познанието… Те носят сила. Познанието за живота. Аз в този живот много обичам совите. Мъдрост… и думата „притихнала”… „за да чуеш гласа на Вселената.Този глас е по-мъдър от всички други!”