С. И. дойде при мен, след като й бяха открили доброкачествено образувание в дясната гърда, което предстоеше да бъде отстранено чрез хирургическа намеса. Сподели ми за паник атаки и за страха си от отворени пространства и от смъртта. Освен това за брак, завършил с развод, от който има едно дете. След това е имала тригодишна, дълбока и разтъсваща връзка със семеен мъж, с когото се разделят доста болезнено за нея, но въпреки това още същата година среща друг мъж, с когото продължава да съжителства и сега. Две години след това обаче получава тежък нервен срив. Отслабва значително. Дори си мисли, че си заминава. Положението е изключително драматично, но благодарение на адекватна психологическа помощ успява да се стабилизира. Изказа опасенията си пред мен, че заради страховете и притесненията си допуска, че регресията й може да не се получи, но аз я успокоих, че точно при такъв тип хора с подобна чувствителност и проблеми обикновено се получават много добри регресии и че интуитивно чувствам, че и нейната ще се получи. И не се излъгах. Предлагам ви описанието на регресията, направено от С. И.

В майчината утроба месец преди раждането: тясно ми е. Страх ме е. Не знам какво има навън. Главата ми е надолу… Усещам сега някаква обич – обич от мъж. Мисля, че е татко. Чакат ме. Тъмно ми е. Не знам дали искам да излизам. Страх ме е.

Влизането на душата в плода: няма никакъв проблем. Просто нещо ме изтегля и аз съм в тяло. Нещо изтегля светлина. Аз съм мъничка светлина. Сякаш всички цветове – бяло, блестящо. Като звезда. И няма трудност никаква.

Моето място в духовния свят: блестяща пещера с много кристали. Там сме много светлинки-звезди. Всичко е светлина. Закриляна съм. Топло е. Много любов. Нямам за какво да мисля. Всичко е нормално. Там сме някак като ято – много звездички, събрани в едно. На другите места пак са звездички, но в други цветове. Ние сме в бяло. Сякаш всеки има някаква работа. Всяка група нещо учи. Аз се уча да обичам… да давам… да прощавам. Две звездички са ми много близки. Сякаш ги познавам… Баща ми… като него е, но не е баща ми. Много са ми близки! Сякаш са едно цяло. Трябва много да уча.

Духовния учител: аз виждам Господ. В бяла роба и син колан с плетенички. Сандали на краката. Със сини очи. Усмихва се. Косата му е къдрава. Синя лента на главата. Държи ми ръката. Пита ме как се чувствам. Усмихва се. Казва ми да не се страхувам. Казва ми, че аз знам, че той е до мен. Аз винаги го усещам. Иска да тръгна с него. Изкачваме се. Няма растителност. Само пясък. Там горе има лъч. Трябва да вляза с него в този лъч. Това е душ от светлина. Пречиства ме. Вътре хиляди светлинки минават през главата, тялото ми и излизат през краката ми. Аз съм боса. Аз съм вътре, а той е вън, но ме държи. Иска да пречисти от мен всичко тъмно, което има. Прави го. Успокоена съм. Вече не съм в този лъч. Прегръща ме за рамото. Гали ми главата. Казва ми, че всичко е наред. Уютно ми е. Той блести с розова светлина сега. Тази розова светлина влиза в мен. Усещам топлина в сърцето ми. Това е любов… Това е за да почувствам неговата любов! Гледа ме с въпрос. Усмихва ми се само с очи. Добре ми е с него. Чака нещо от мен. Чака решение. Защо съм там? Пита ме какво искам точно. Само това, което той ми показва. Но той иска да го попитам. Питам го за предстоящата операция. Страхувам се от резултата. От ръцете му струи светлина. Казва ми да не се страхувам. Това е изпит. Това е за да разбера, че не това е най-важното, което аз съм си мислела. Има по-важни неща – да разделя ума си от чувствата си… Да не се отъждествявам с мисълта, с ума.

Следва въпрос, свързан с нервния ми срив… Учителят иска да ми покаже нещо. Боже мой! Връща ме назад в минал живот. Жена съм със синя туника и сини очи, с дълга вълниста коса и смугло лице с тен. Боса съм. Имам сандали… Много особени. Закопчават се на глезена. Туниката е много красива. На нея има нарисувани египетски символи, но това е Елада. Живея в малка и красива къща с дървета. Има портокали. Влизам в къщата. Вътре се оказва по-голяма. Там има друга жена. Тя е много тъмна… с много тъмни очи и свъсени вежди. И тя е в синьо, но много тъмно. Подава ми чаша. Аз отпивам мляко с плодове. Много е вкусно. Казва ми, че някой ме чака. Излизам. Яхвам кон. Много е красив! По-бърз е от вятъра. Отиваме към морето. Виждам го в далечината. Там има коне и войници. Държат шлемове в ръце. Аз стигам при тях. Един мъж се отделя и ме подхваща. Аз скачам. Смея се. Този мъж го познавам… Мъжът, с когото имах тригодишна връзка. Разхождаме се. Кани ме да плуваме. Минаваме зад скала. Събличаме дрехите си и плуваме. Колко е хубава водата – прозрачна и топла! Чувствам се добре. Той се казва Александър. Прегръща ме. Аз го отблъсквам. Смея му се. Казвам му, че трябва да дойде през нощта при мен по пълнолуние. Отдръпва се. Излизаме. Усещам го. Той ме обича, но има друга мисия. Той е някакъв велик човек. Казва, че е завоевател. Може само да ме обича, но не и да бъде с мен. Аз си тръгвам. Усещам, че това е голяма любов, но ми е мъчно – не можем да бъдем заедно. Отивам си… Сега виждам огромна войска. Има слонове. Преминали са през много земи… одърпани, изморени. Александър е с тях. Той ги води… Моят Учител ме дърпа. Не трябва повече да виждам. Това е достатъчно.

Водещият задава въпрос – защо сме се раздели с този мъж в настоящия си живот? Да, трябвало е да се разделим. Не ни е писано да сме заедно. Той отмъщава за нещо. Той просто ме мрази. Мрази ме и ме ревнува – не иска да съм ничия друга, но не може и той да е с мен. Учителят ми казва да забравя. Всичко е приключило. Появил се е в живота ми, за да отвори моята духовност. Бил е основата, на която трябва да стъпя. Заради това съм се разболяла (нервния срив). Това не е болест, а е трябвало да стане, за да прогледна с вътрешното си зрение и да се насочи живота ми в правилната посока… да се усъвършенствам в духовен аспект… за да прекрати начина ми на живот и да дойдат важните неща. Да обърна вниманието навътре в себе си… За да се отвори седма чакра, която тогава е била затворена.

За паник атаките и страха от отворени пространства: Учителят иска да ме върне назад… в същия минал живот. Аз съм на брега… на висока скала. Знам какво ще се случи. Това е краят на живота ми. Скачам… Учителят ми казва, че вече няма да се страхувам. Няма от какво и защо. Трябвало е, за да спра нещо, но вече няма нужда от това. Отпаднало е.

Връзката с настоящия ми мъж: Учителят не иска да ми показва. Само знам, че имаме връзка от минал живот. Учителят ми казва, че не съм права и че мъжът ми ме обича. Започнали сме връзката си в неподходящо време – много скоро, а е трябвало да минат две години. Аз съм го сравнявала с другия мъж. Аз съм го отблъснала – била съм с него, а съм мислела за другия. Само че и той така е направил… Той го е осъзнал, че не е така… че не приличам на бившата му жена… Приличам само външно. Но после е разбрал, че съм съвсем друг човек. Грешката е в мен. Разминаването през тези две години е било много важно. В неподходящо време сме започнали връзката си. Но е решено на друго ниво да бъдем заедно. Не можем да бъдем разделени. Имаме нужда един от друг. Не трябва да се тревожа. Така трябва да бъде. Усилията ми трябва да са в друга посока. Казват ми ТИБЕТ.

За страха ми от смъртта: спомен от детството. Силно се чука. Нощ. Леля ми. Тя вика на татко: „Стара мама си замина.” Аз съм уплашена, но никой не ми обръща внимание. Всички се суетят. Брат ми спи. Аз треперя. Чувам ги. Говорят си на стъпалата. Леля казва, че когато е издъхнала стара майка, вратата се е треснала. Изпитвам огромен страх… Сега Исус ме успокоява. Казва ми, че има време – не трябва сега да ходя при Лечителите. Аз му вярвам. Топло и уютно ми е с него. Закопча ми на ръката нещо бляскаво и светло – обръч от светлина. Искри във всички цветове. Проблясват. Ужасно е красиво! Това е връзката ми с него. Трябва да си го представям, за да се свързвам с него и да го активирам преди сън. Той пее. Не разбирам какво… Някаква мантра е. Казва ми, че това е мантрата, която ще чувам, когато съм уплашена, и страхът ми ще се стапя. Само трябва да активирам гривната преди сън и не винаги, а когато почувствам най-голяма нужда. Борислав ме подтиква да чуя мантрата и да я произнеса. Произнасям я: ОМ НАМО ГУРУ ДЕВ НАМО.

Исус казва, че за днес е достатъчно, но ще имаме и други срещи.