Една от най-удивителните регресии, които съм водил, е регресията на IYI – изключителна! Слушах с притаен дъх нейните откровения за сестрата близначка, с психиатрична диагноза, за въплъщаването на душите и произхода им, за Златното училище, за шаманите, рептилите и зависимостта от цигарите, за просветлението и общението с дървета… Както самата IYI се изрази: АХ, КАКВА РЕГРЕСИЯ!”

Щастлив момент

На море сме със  сестра ми (близначка), заравяме се с пясък. Имаме вързани опашки, без панделки, голички сме, весело и приятно е. Морето е спокойно, светло и много синьо, блести. Сестра ми е много по-дребничка от мен и аз се срамувам, че съм по-едра и дебеличка от нея, но пак ни е весело. Аз обичам морето.

На 2 години

Двете със сестра ми сме в еднакви сини копринени рокли на червени цветенца. Ще ни правят снимки. В двора на старата ни къщата сме, на алея сред цветя. С руси къдрави коси сме. Сестра ми е много сърдита, затова и аз се намръщвам, но се получи снимката. Тя е от рождения ни ден през лятото.

В майчината утроба

Един месец преди да се родя. От едната страна е тъмно, а пред очите ми е светло. Добре ми е , спокойно ми е. Майка ми е облечена в сива рокля с набор , с ръка на корема. Много е тъжна, защото баща ми е далече.

Защо избра тази жена за своя майка?

Тя е умна и ще ме научи на много неща. Сестра ми я няма до мен. Има една светлина до мен, но е много малка, не я усещам до мен, а искам да й кажа, че майка е много зле. Сестра ми е болна, много дребна, мъничка.

Защо е взето решение вие двете да се родите като близначки?

Не искаме да бъдем сами. Аз нямам нищо против да съм сама. Не искам да съм сама, но мога и да съм сама. Казват ми , че трябва да сме двете.

Върни се там, където си направила избора от вариантите за настоящия ти живот и защо ти си се спряла на този със сестрата ти близначка? Защо си предпочела него?

Казват ми, че трябва да сме двете. Тя няма да оцелее сама. Тя е много светла душа, обаче е много малка, слаба, а пък иска да дойде. Тя ще се справи, ако е с някого, но не и аз да се справя вместо нея. Затова тя има необходимост от мен. Аз нямам нищо против, защото тя е много светла, нежна, добра е, усмихва се дори. Избрала ме е, защото се познаваме отпреди и ми има доверие. Веднъж, в друг живот я спасих. Бях момче на 10 години, а тя непознато момиченце на 3-4. Изтеглих я от едно блато. И й казвам: „Къде ходиш, хлапе такова?“ Тя все се забърква в такива работи - или се дави, или пада, слаба и кльощава е, липсва й спокойствие и търпение. Много е далечно, все бърза и затова не й се получава.

Защо за нея сега са се развили така нещата, че да я третират като психично болна, с шизофрения?

Защото не обмисля кога, какво и как да го каже. Не е само, че бърза. Тя има много способности, но не знае как да го каже, а пък аз знам малко, но пък мога да й го кажа. Още с раждането главата й се смачка, защото е нетърпелива и е бързала да се роди и се е деформирала главичката й. Много е припряна и не слуша никого, а аз й казах да не бърза толкова много, че имаме два месеца, но тя никога не ме слуша, не чува, когато й говоря.

С какво можеш да й бъдеш от полза и да подобриш нейното състояние?

Най-добре е, когато мълча и се съгласявам, че тя е правата. Но пак е лошо. Да. Тя обича да бъде нещастна. Храни се със собствената си омраза. Не иска да приема нещата, каквито са. Разказвах й за себе си - как приемам за дадености неща, които се случват, как можем да ги променим, като мислим положително, как да приемаме живота с всичкото му разнообразие. Тя не ме чува дори, иска да излее злобата, да се почувства разтоварена. Злобата й не е към мен. Тя мисли, че не е дете на родителите ни. Тя смята така, защото няма любов от родителите ни. И аз нямам, но на мен не ми пука. Аз имам друга любов по-голяма от родителското физическо тяло. За нея обаче това е много важно. Сестра ми избра тези родители, за да израсне и да може да го преодолее, но не можа. Моята мисия по отношение на нея е да съм край нея, да й подавам ръка, да я успокоявам, за утеха и подкрепа. Аз искам да й помогна да разбере, че има Господ, да разбере откъде сме, какво сме и ще разбере, че е толкова глупаво да се сърди и да мрази.

Да видим от къде сме ние, хората. От къде идват човешките души?

В бял облак, пухкави шестоъгълни бели клетки като на пчелна пита. Ние излизаме като бели, бели пчели.  Като мехурчета сме, без крайници и оформено телце. Усещам блаженство и покой. Изобщо не знаят, че е трудно после. Разпръскваме се в различни посоки и след малко съм в Златното училище. Прилича на огромна разтворена длан, цялата сияеща в медно-жълто-златна светлина. В средата има огромна маса, а във височина виждам много екрани. Разстоянието между пръстите на тази светеща длан са врати. Мога да отида където и когато поискам. Божествена длан, като носеща се платформа във Вселената. Усещането е за мъдрост, знание, спокойствие, тишина. Не виждам образи или фигури - само очертания на бели, светли същества. Те обитават и поддържат училището. Излъчват доброта. Всеки има различна задача. Мога да се разходя, където искам, никой не ме спира и те са толкова благосклонни към всеки, който отиде там!

Какви са твоите задачи и уроци на въплъщението ти?

Любопитство. Не ми е интересно, много е елементарно. Да видя какво е на Земята и затова взех сестра ми, за да не ми е толкова скучно и тъпо. Има толкова по-интересни и съществени неща на други места, обаче капацитетът ми няма да позволи. Трябва да се съглася да дойда. Не, че отказвам - предпочитам по-високите нива, но трябва да се мине оттук - нищо, че съм била и по-нагоре и няма да се върна по тунела, от който съм дошла. В никакъв случай! Дойдохме двете със сестра ми по светъл път - лъч светлина, а не тунел. Избрахме само майка. Загнездих се, влязох в пространство, тясно, но удобно пространство. Не усещам сестра ми, защото тя не бърза да влезе в телцето, тя витае наоколо. Телцата са две, но душата й не иска да влезе вътре. Не иска да обитава телцето. Не се съпротивлява, бърза да ходи някъде другаде, да витае някъде другаде, да види нещо друго и от време на време влиза в телцето. Аз предпочитам по-рядко да се разхождам навън, трябва да опозная територията си и да знам после как да изляза. Да. Ето, тя не придобива опит. Как ще излезе после?! Затова й се смачка черепчето, затова не я усещам до мен през всичките месеци. Тя пожела да е първа, после трябваше да изляза и аз. Мислеха, че е само тя и за мен нямаше одеалце да ме завият. Една до друга сме и ревем, защото ни болят гърдите. Много е остър и студен, и режещ. Пищя, а една жена казва: „Толкова дребно, пък какъв глас!” Сестра ми мяука като котка, но оцеля. Мисли се за по-висша, а не е. Със сина й се опитахме да я приобщим към Бог, но тя не, а и мъжа, който си избра, я срива със земята. Казах й, че е по-добре два пъти да се разведе, отколкото да живее с такъв човек. Още когато тръгнахме отгоре и двете знаехме, че е незряла и неопитна и трябваше да има по-добра подготовка.

Защо си развила зависимост към цигарите?

Шамани в една палатка - пушат, надишват се с някакъв огън от треви. Аз съм бял мъж - 30-35 годишен, красив, учен – доктор, изучаващ шаманизма. И аз се надишах с този въздух в палатката и беше блаженство. Невероятно! Видях рептилите. Те наистина са грозни - от тези, които причиняват зло. Шаманите трябва да предпазят племето си от излизащите от земята лами, зли същества, приличащи на крокодили. И за да намерят решение за спасяването на племето, трябваше да изпаднат в транс. Тези същества имат голяма крокодилска глава, тяло изправено на четири крака, но предните по-дълги, отворена паст. Виждам го такова, не прави нищо в момента. От подземното царство е, живее там и излиза, когато е гладно. Отвлича хора и ги завлича в земята. Шаманите искат да разберат как да се спасят, къде да отидат, как да сменят миризмата около племето, защото ги надушват. Трябва да направят нещо със себе си, а не против врага си. Не става дума за победа или примирие, трябва да се опазят. Аз не мога да им помогна. Само записвам впечатления с молив в тетрадка, да се знае, че е вярно и че рептилоидните могат да приемат човешки образ и по този начин да отвличат.

Кой ги е създал тях? Откъде идват те? Кой е техният първоизточник?

Раждат се на земята и живеят тук. Идват от друг край на вселената. От оранжева светлина, пламтяща, светло и не лошо място, но много горещо, огнено. Те не са като светлите души, но не са лоши души. Възприемаме ги като нещо негативно, защото сме различни, но те имат чувства и разум. Просто са други, различни.  Способни са да се хранят и с телата ни, и с мислите ни. На нас не са ни необходими по никакъв начин. Правили сме опит да мислим и  да се развиваме в една посока като различни видове, но не може да се получи. Причината е, че не ни уважават, не ни ценят като интелект. Гледат на нас, както ние на маймуните. „Могат да бъдат дресирани, могат да бъдат мили, но са глупави маймуни.” Те са умни и има красиви между тях. Плеадинците са много красиви. Много са високи, полупрозрачни и са по същото време там, когато аз съм при шаманите. Имат много близък до човешкия вид. Високи, красиви. Около тях се чува тих звън. Приятно ми е да ги гледам, опиянен от билките на шаманите в палатката. Оттам е пристрастяването ми към никотина. Това ми е харесало. Затова пуша сега. Необходимо ми е, изпадам в състояние на транс при шаманите. Обикновената цигара за мен е релакс, отпускане, мини, мини медитация.  На физическото ми тяло и на душата ми пушенето не ми е необходимо.

Духовния водач

Много е смешен! С дълга, остра, кафява и блестяща шапка като на магьосниците. Има дълга кафява роба. Стар, с бяла брада. Води ме до ковчеже с гравирана на него блестяща червена роза със златен обков. Казва се Сион. Розата е символ на тайно общество. Душата ми знае какво се крие в ковчежето, но не трябва да го знаят хората , защото е толкова хубаво, а ще го унищожат. Казва ми , че хората не вярват в силата на душата, а вярват в силата на властта, парите, материалната сила, физическата сила. Ако знаят, че душата е по-силна, рептилите ще използват да смачкат и добрите души. Затова ковчегът е затворен. Трябва да бъдем магьосници - да знаем какво можем, без всички да знаят, че ние го знаем. Който знае, ще го отвори. Когато цъфнат розите около ковчега с роза, тогава и аз ще мога да го кажа с цял глас на всички. Духовният ми водач извади розата от капака на ковчежето и казва, че ще дойде момента, когато ще ми я даде. Ще отворим ковчежето и там е красота, на дъното светлина  и е топло.

Относно цигарите ме гледа лошо и нищо не казва. Води ме при духовните ми лечители. Отиваме при тях по една златиста пътека от пясък между треви. Лечителите са като хора. Пет са на брой. Облечени в бежови роби, с бели препаски, бели коси. Лежа на тревата. Обливат ме със зелена светлина и е приятно, приятно... Казаха ми: „Стани! Върви, освободена си! Зелената светлина е за сърцето - то да реши какво да прави с живота си. Те само ми помагат да се обичам повече - ако се обичам, ще се справя с всичко!!! Дадоха ми любов към самата мен.  Все съм се осъждала за проблемите си и пристрастяванията си.  Осъждам и хората , защото не знаят, че имат възможност да живеят по друг начин, че има нещо друго зад физиката. Трябва да разбера със сърцето, не само с ума, че нямам право да нарушавам божествения закон, принуждавайки хората да виждат това, което виждам, усещам и разбирам  аз. Това, което трябва да правя, е да им се радвам, че живеят и се учат сами. Достатъчно е.  Когато стана по-смирена, ще получа розата от ковчежето.  Трябва да се науча да я пазя, а не да я показвам на всички. Не всички хора разбират това, което съм изпитала аз, и насила не мога да ги науча на това, което знам. Ако искам да помогна, трябва да бъда по-търпелива и да намеря тези, които искат да им бъде помогнато.

Сестра ми иска точно този опит на ненавист, злоба, жертва, физическа и духовна болка, самоизмъчване. Може би досега не ги е преживявала и сега иска да ги изпита, защото реално тя на никого не вреди, като се държи така. Безсмислено е да се мъчим да й помогнем, защото тя е направила такъв избор, за да обогати опита на душата си. Само трябва да я подкрепяме и успокояваме. Трудно й е да се смири. И на мен ми беше много трудно да се смиря. Бях много горделива, но всичко добро дойде с просветлението ми. Изведнъж! Просто изведнъж казах: „Господи, аз не съм сама, аз съм с Теб.”

Кога го осъзна това нещо?

Изведнъж. Беше преди 7 години. Вървях една сутрин през училищен двор с много зеленина и дървета. За първи път чух гласа, който сестра ми чуваше от дете: Не си сама. „Не страдай! Не си сама!” Изпълни ме такова блаженство, такова благо чувство, такава красота и се отделих от земята. Издигнах се над земята . Просто се отделих на десетина сантиметра. Крачех, но не стъпвах. Така изминах около 20 метра. Дори се оглеждах да видя някого, който да ми потвърди, че не ходя по земята. Стигнах до другия край на училищния двор и стъпих леко и плавно. И в този миг около мен беше поляна  - същата, на която пусках хвърчило на 5 годишна възраст - нямаше го училището, беше една голяма поляна. И после видях как от земята, от нищото започнаха да се редят тухли - една върху друга, една върху друга, докато стана сграда, боядиса се сама отдолу нагоре, сложи се покрива и стана училището. Видях трептенето на всяка една клетчица в тухлите, трепти и се образува. Стана. Видях как времето мина пред очите ми . Дърветата израснаха. В същото време си давах сметка, че отивам на работа в 7 сутринта, че съм напълно адекватна и нормална. Преместих си чантата на другото рамо. Времето от 50 години мина за 5 секунди. Едно дърво ми каза "Здравей". Много от дърветата са съзнателни същества. Колкото по-старо е едно дърво, толкова по-добре комуникира с хората, но не всички го чуват. Орехите например имат много по-усъвършенствана душа от тополите. Хранят се с енергията на всичко под тях. Говорила съм си със стари орехи. Но орехите могат да бъдат  обсебени от негативни енергии. Затова казват, че под орехова сянка човек може да умре. Орехите могат да изсмукват жизнените сили на живота под себе си. Някои са много мъдри орехови дървета, но за да бъдат мъдри или човекоядци, трябва да бъдат поне на 50 години. Когато прегърна едно дърво, разбирам дали е добро - неговата кора е топла не като докосване, а като излъчване на чувство за топлина. Когато бях малка, преживях такъв случай: бях на село при баба и дядо и играех на поляна. Видях огромен орех на средата на поляната и той ми зашепна: "Ела, ела...". Отидох, прегърнах го с две ръце и се почувствах залепена за него. Исках да се отдръпна, но не можех. Не виждах, не усещах нищо друго , освен изтегляне на силите ми и паднах. Чух викове на жени - бях мъртво дете на земята. От този транс ме изведе глас на дядо ми. Обърнах се и видях, че няма никакво дърво - само поляна. Мислех си, че всичко е било сън, унес. Не знаех как да кажа на близките си. По-късно разбрах, че преди много години на това място наистина е имало голям орех , който са отсекли , защото под него е умряла сестричката на дядо ми. Това дете не съм била аз. Мястото ми разказа случая.

При групата сродни души

Ангели в бяло. 11 на брой. Поканиха ме при тях. Прегръщат ме, радват ми се. Щастлива съм, искам да остана. Когато преди години за пръв път видях ангела си , той беше енергия от бяла лъчиста светлина със златисти отблясъци по края. А тук, сега, ангелите са души-хора.   Чува се много нежна музика от фанфари.

Нека тези от тях, които присъстват в настоящия ти земен живот, ти дадат знак, за да ги разпознаеш.

Само един е - баба ми по майчина линия. Казва ми , че не съм сама, всички ме подкрепят и помагат. Това, което ги обединява като сродни души, е задачата да светят на хората и да лекуват. И моята задача е да лекувам с ръце. Но сега не мога. Лекувам собственото си тяло. Те ми казват: "Ще се научиш, ще можеш, ще стане, но ти е необходимо повече смирение. Смирение и да пуснеш лошото без да го осъждаш".  Аз трудно минавам край лошо, без да го осъдя. Но то не е лошо, а различно. За мен може да е лошо, но за друг да е качество, предимство, необходимост. Да се науча да чувствам по-добре нещата, преди спонтанно да реагирам! Дори сълзите от радост са нарушение на баланса и хармонията и така човек е податлив на негативна енергия. Не да потискам, а да обичам всичките си чувства… дори тъгата - тя е част от света.

Името на душата

Еве или Иви, библейско е. Произходът на името е като символ и звук на Христово съзнание, а не Христова религия. Виждам го изписано на латиница, като древния знак на българите - символ IYI, и знам ,че носи Христова енергия.

Сърдечен кристал

Блестяща кристална топка. Многостенно кълбо. Вътрешността е бяла , искряща, със сини отблясъци по края. Изпълва ме със светлина и топлина. А на Сириус всичко е оранжево-жълто-кафяво: тревата, дърветата, небето, слънцето. На Плеядите преобладава синьо. Синьото е моят цвят - море, небе, свобода.

Приобщаване към Светлината

Всяка клетка от тялото ми се превръща в светлина като от мощни мънички фенерчета и аз засиявам. Същество от светлина съм. Това чувство не може да се опише. Издигам се и виждам цялата планета Земя - красива е, а аз съм прозрачно бяла. Във всички посоки виждам много светлини като мен. Просто обичам Земята и Вселената, и себе си обичам. Блаженство. Само любов чувствам...

Непосредствените впечатления след регресията

Мисля, че всичко си спомням. Ох, не искам нищо да забравя! Не искам да се събудя! Една част от съзнанието ми си мисли за теб, че ти говоря глупости. Обаче наистина е като в действителност, наистина съм там… Наистина е едно да си го въобразя или фантазирам, или мечтая, или визуализирам. То е толкова реално, толкова истинско… О, много ти благодаря, много ти благодаря, безкрайно ти благодаря!

Ако те попитат хората:”Какво е това регресия?”, какво би им казала?

Няма да ме разберат, че е приказен свят. Твой живот на друго место. Прекрасно, красиво! Ако трябва да го опиша, е много трудно. Много оздравителен процес, разтоварващ всичко - тялото, душата и духа. Регресията е нещо невероятно, добро… нещо, което ти помага да се чувстваш наистина по-цялостен. Това е великолепно!

Очакванията ми не бяха на това ниво. Аз си мислех, че ще бъде нещо като разказ с по-малко емоции, а с повече научаване на факти, а се оказа точно обратното – много красиво, много чувствено, много истинско, а самите факти оживяват – не факти като написани на лист… знания, информация някаква, а по-скоро като преживяване на тези факти. И понеже всичко… и музика си имаше… фанфарите най-вече… И всичко е цветно, и го чувствам!