ГЛАСЪТ НА ИСТИНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ

Тишината е хранителна. В тишина съзнанието укрепва, израства, става цялостно.

Благодатна и възраждаща е рано сутрин девствеността на тишината неначената, когато всички спят и единствено мислите и думите се опитват да я осквернят.

В тишината, недокосната от шум, умът ми се избистря и се възвръща към изначалната си чистота, в която съм самия себе си, освободен от всякакви идеологии… без примесите замърсяващи на какъвто и да било „-изъм”. И притихнал… слушам себе си.

В тишината безусилно и естествено всичко се подрежда от самосебе си и всяко нещо заема мястото си без спорове и разправии, без конфликти.

В тишината осъзнаваш: всяко учение, всяка идеология е надстроечна дейност, лишена от основа. Тя е за незрели съзнания, които се опитват да избягат от самите себе си, загърбвайки себепознанието. Но неслучайно древните са казвали: „Познай себе си, за да познаеш вселената и боговете!” Богопознанието започва и завършва със себепознание! Тишината разкрива истинското СЕБЕ на човека, което е СЕБЕ на вселената. И тогава преставаш да бъдеш плагиат, да следваш този и онзи, защото придобиваш собствено, опигинално, уникално лице и за пръв път ставаш действително Личност. Личност може да се нарече единствено този, който е открил своето оригинално лице… този, който има лице. Другите са все още безлики и затова се нуждаят от някого, когото да следват, защото нямат собствен път. А човекът с лице не сладва никого, защото Пътят е проявен у него. Самият той се превръща в път за хората, но само дотогава, докато те намерят себе си и станат път за онези, които търсят Спасители. Но спасението е във всеки. И всеки може и трябва да стане Спасител на самия себе си. Да бъдеш спасител на самия себе си, значи да бъдеш спасител на света.

В тишина тъмнината просветва, обляна от светлинните вълни на съзнанието, което е неродено – винаги ТУК и СЕГА.

В медитация долавям ритъма на тишината.

Религиозните търсят основание на битието извън самите себе си. Но Битието няма друго Основание извън самите нас. Вътрепребиваването ни нашепва: АЗ СЪМ ОСНОВАНИЕ НА БИТИЕТО… АЗ – НЕРОДЕНОТО И НЕУМИРАЩО СЪЗНАНИЕ!”

Когато човек се възвърне в себе си, отпадат всички роли… И дори тези на Учител и Ученик. Не следваш вече никого. Не водиш никого. Не е и необходимо. Твоето мълчаливо присъствие е достатъчно.

Нямам друго учение. Няма друго учение! Отпусни се в себе си! Това е всичко! Всички други учения са умствени спекулации, отдалечаващи те от самия теб.

Шумът разкъсва девствената ципа на тишината… А само от Девица, в непорочност, ражда се Христовото съзнание.

Така да си събран в себе си, че да оставаш неподвижен, пасивен и безмълвен наблюдаващ в центъра на световния вихър, недокоснат от нищо Свидетел на това, което се случва в периферията.

Мълчанието изплита нишката на твоето осъзнаване.

Медитацията е просто нещо – сядаш, затваряш очи, отпускаш се в себе си и оставяш мислите си да изтекат, без да се намесваш в този процес. Колкото повече оредяват те, толкова повече се прояснява СЪЩНОСТНОТО СЪЗНАНИЕ.

Медитацията по-лесно се отдава на отшелника, защото колкото повече са впечатленията от външния свят, толкова повече умствени вълни се пораждат и е толкова по-трудно да изтекат, за да се проясни СЪЩНОСТНОТО СЪЗНАНИЕ. Затова е необходимо да се практикува в определени периоди усамотение.

Чрез медитация се приобщаваш към изначалния порядък – ДХАРМА, където добродетелта е естествена, некултивирана, несъздадена, безусилна, ненуждаеща се от закони и правила.

ДХАРМА е съвършено здраве, съвършен порядък – израз на ВИСШАТА ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ – всяко нещо си е на мястото и функционира съобразно своето предназначение.

Когато се отпуснеш в себе си и се установиш в ДХАРМА, можеш да насочиш ДХАРМА-енергията да тече през теб към някое същество, което се нуждае от изцеление, или към проблем, който се нуждае от разрешение. Тази енергия е целебна и тя развързва всички заплетени ситуации, разрешава всички конфликти, носи мир, хармония, светлина, духовно и физическо здраве.

Не става дума да си чудотворец, но ако си наистина установен в ДХАРМА, тогава няма начин да не си и лечител, и миротворец. И не че правиш нещо особено и свръхестествено. Не – просто оставяш Енергията да тече през теб и нещата да се случват естествено. Когато се случват естествено, те се случват по възможно най-добрия начин.

Тези, които не познават Същността и не са станали Нейни изразители, се стремят към възбуда, погрешно смятайки, че любовта, щастието и духовността произтичат от възбуденото състояние на съзнанието. Затова и се използват всякакви възбудителни средства: кафе, цигари, алкохол, наркотици, музика, мантри, молитви… Но нима това е истинската духовност? Нима това са любовта и щастието? Любовта и щастието, към които естествено се стреми всяко човешко същество, не са обусловени, предизвикани от нищо – те са несътворени, винаги в наличност, защото са атрибути на Същността. Чрез възбудата, която изпитваме, ние само им търсим заместители, които имитират, наподобяват и в крайна сметка маскират истинската любов, истинското щастие, истинската духовност. Но емоционалната приповдигнатост, състоянието на възбуда, на влюбеност е непостоянна величина – нещо, което възниква, предизвикано от външен обект или от вътрешно самонавиване, самовнушение… Продължава известно време, достига своя пик, след което започва да отшумява. И драмата на хората, непознали Същността, е, че се опитват (макар и несъзнателно) да подменят образа на Трайното с образа на нетрайното. И се чудят защо все не се получава и не се получава. Любовта и щастието са ни вътрешноприсъщи и не е необходимо да се насилваме или да правим каквото и да било, за да ги получим. Достатъчно е само да се отпуснем в себе си и да се оставим през нас да протича Същността – този единен Поток на живота, който е самобликаща радост, самобликаща любов, непредизвикана от нищо и от никого.

Медитацията отмива всички напластявания, всички излишни натрупвания: идеологии, религии, учения, богове, учители, имена, форми… Отмива дори и теб… за да остане единствено безкрайното движение на самосъзнаващия се ЕДИНЕН ПОТОК НА ЖИВОТА. И това е истинската чистота, а не нещо друго!

Човек е противоречиво същество. Мъдрец е този, който успява да приеме своята вътрешна противоречивост, да примири противоречията, да постигне вътрешна хармония и баланс, да съумее да изгради необходимата основа, наречена ДУШЕВЕН МИР, от която възникват ДОБРОДЕТЕЛИТЕ, тъй необходими в процеса на познание и духовно израстване. Колкото повече се установяваш в МИРА, толкова повече се изпълваш със СМИРЕНИЕ. Ако не си достигнал до мира в себе си, няма как да се смириш! А смирението е необходимо и неслучайно е крайъгълен камък във всяка една духовна традиция. Ако липсва смирение, можем да говорим за интелектуалност, но не и за мъдрост. Ако ни липсва смирение, достъпът до Божествената съкровищница ще ни бъде отказан, колкото и да упорстваме, ако ще и денонощно да се молим, защото закон е: БОГ НА ГОРДЕЛИВИЯ СЕ ПРОТИВИ, А НА СМИРЕНИЯ ДАВА БЛАГОДАТ”, защото горделивият е като планински връх, на който нищо не цъфти и зрее, а смиреният е като плодоносна долина. Смирението поставя човека в състояние на възприемчивост… То е като утроба – Божественото прелива в човешкото, за да се роди Богочовекът. Докато гордостта, арогантността или финото самомнение служат като похлупак, който ни затваря за БЛАГОДАТТА и тя не може да се излее в нас. Като такъв похлупак се явяват и личните връзки и отношения, когато партньорите се вторачват и вкопчват един в друг във взаимното желание да се притежават, отдават сърцата си, превръщайки другия в свой емоционален център, в свое божество, а низвергват Бог някъде в периферията или изобщо не Му отдават значение, забравяйки изреченото от Него: СИНЕ МОЙ, ДАЙ МИ СЪРЦЕТО СИ! И така, вместо да получим ХЛЯБА НАШ НАСЪЩЕН, ние получаваме само трошици от Божествената трапеза. Затова и чрез Учителя Беинса Дуно е казано: ПАЗИ СВОБОДАТА НА ДУШАТА СИ! Изкуството на живота се състои в това да обичаш хората, но с тях да имаш само отношения, а единствената ти връзка да бъде с ВЕЧНИЯ ПЪРВОИЗТОЧНИК! И тогава ще ти се даде преизобилно и ще видиш как действа законът на Благодатта… на изобилието, наречен ОПУЛЕНС, и как от едно житно зрънце израства цял клас и обикновената монада се превръща в полиада, а след това и в холиада. Обикновено търсим щастието в личните си връзки, говорим за ЛИЧНО ЩАСТИЕ, но самото съчетание е абсурдно, защото по своето естество щастието е безпределно, а личността – ограничена, пределна. Когато една личност срещне щастието, тя се разтваря в него, превръщайки се в Божествена безкрайност, наречена БЛАЖЕНСТВО.

Любовта е вселенската хармония, произтичаща от фундаменталния мир, който откриваме по време на медитация, като се установяваме в себе си, в най-дълбоката си същност, която освен индивидуална, се оказва и универсална, и трансцедентална. Човек наистина е уникално същество, защото притежава способността да разгърне собственото си съзнание до пределите или безпределността на ВСЕОБЩОТО СЪЗНАНИЕ.

Медитацията те прави цялостен, хармонизира те, придава ти усещането, за пълнота и самодостатъчност. В този смисъл си независим, защото не се нуждаеш от придатък, от половинка, за да можеш да функционираш пълноценно и щастливо. Ти си цялостен, а не половинчат. Реализирал си свещения съюз между мъжа и жената в себе си – между духът и душата… станал си ЧОВЕК. Външният обект вече не ти е необходим, за да те вдъхновява, тъй като откриваш, че източникът на вдъхновение е вътре в теб и той постоянно блика. Медитацията те освобождава от всички психологически обусловености, така характерни за непробуденото и незряло съзнание, изгарящо от вътрешен копнеж по външен обект. Но източникът на щастие не е вън от нас и беглец от реалността е този, който не го съзира в себе си.

Любов е да чувстваш другия човек като част от себе си и поради тази причина да желаеш безусловно неговото щастие, успех и благополучие… разгръщането на пълния му потенциал и да стимулираш чистосърдечно този процес, без задна мисъл в главата, без бакалски сметки колко даваш и колко получаваш. Способен ли си на подобна Любов, вече живееш не по закон, а по Благодат. И всяка твоя стъпка е благословена!

3.10. 2009 г.

Борислав Русанов