Харесва ми философията, заложена в книгата БОЛЕСТТА КАТО ПЪТ. Според нея външната реалност, включително и тялото, е огледало на съзнанието, в което се оглеждаме и се себепознаваме. Необходимо е да се центрираме, да намерим необходимия баланс между двата полюса на живота (добро – зло, красиво – грозно, тъмно – светло и т. н.), да успеем да ги интегрираме в себе си и да минем по този начин отвъд илюзията на двойствеността, установявайки се в ЕДИННОТО СЪЗНАНИЕ, където всичко е едно – това изначално Нищо или тази Пустота, която съдържа в себе си Всичко. Постигнеш ли това, се пробуждаш от космическия сън, наречен МАЙА, ставаш цялостен, т. е. наистина здрав, защото това, което ни разболява, е двуполюсното съзнание и опита ни (на практика невъзможен) да изключим или отхвърлим единия полюс, който не ни харесва, за сметка на другия, който одобряваме. По телесните симптоми и това, което се случва в живота ни, можем да разберем много неща за погрешните ни модели на мислене, чувстване и постъпване, които ни разболяват, защото симптомът е показателен – той говори с гласа на причината. Ето и един откъс от книгата:

„Зад големите постижения винаги се крие неувереност и комплекс за малоценност. Човек, който е намерил себе си, вече не се стреми към успехи, той просто е. Но зад всички големи (и по-малки) дела и постижения в световната история неизменно стоят хора, които са подтиквани към външно величие от вътрешното си чувство за незначителност. Чрез своята дейност те искат да докажат нещо на света, въпреки че в действителност никой не изисква и не очаква от тях подобни доказателства - с изключение на тях самите. Те винаги искат да докажат нещо на себе си, въпросът обаче е: какво? Който дава много от себе си, би трябвало навреме да се запита защо прави това, за да не изпита по-късно жестоко разочарование. Който е честен към себе си, ще си отговори на този въпрос така: за да заслужи признание, за да бъде обичан и популярен. Търсенето на любов е единственият известен мотив за постиженията, но подобни опити винаги завършват незадоволително, тъй като целта никога не може да бъде постигната по този път. Защото любовта няма цел, тя не може да се заслужи. „Ще те обичам, ако ми дадеш един милион" или: „Ще те обичам, ако станеш най-добрият футболист" са абсурдни изисквания. Тайната на любовта се крие тъкмо в това да не се поставят условия. Затова откриваме нейния прототип в майчината любов. Обективно погледнато, едно бебе създава на своята майка единствено грижи и неудобства. Но майката не приема нещата така, понеже обича детето си. Защо? На този въпрос няма отговор. Ако имаше, това нямаше да бъде любов. Всеки човек копнее -съзнателно .или несъзнателно - за тази безусловна чиста любов, която да е насочена единствено към него и да не зависи от външни обстоятелства или постигането на успехи. Човек изпитва комплекс за малоценност, когато смята, че такъв, какъвто е, не е достоен за любов. Тогава той започва да воюва за тази любов като става все по-умен, все по-усърден, все по-богат, все по-прочут и т. н. Чрез цялата тази суета, свързана с външния свят, той се стреми да заслужи любов - но когато хората го заобичат, остава да го гложди съмнението дали не го тачат само заради успехите, славата, богатството му и т. н. Той сам си прегражда пътя към истинската любов. Признанието на успехите не задоволява копнежа, който подтиква човека към дела. Затова би било полезно той да се занимае навреме и съзнателно със своя комплекс за малоценност и с чувството си за незначителност. Който си затваря очите за тях и продължава да се товари с непосилни задачи, всъщност ще се смали физически. Чрез сплескването на интервертебралните си хрущяли той ще се „слегне" и болката ще го накара да се изкриви и прегърби. Чрез езика на тялото винаги говори истината.”