Най-често хората идват при мен за регресия с очаквания да получат отговор на определени въпроси. Когато тези въпроси са съществени, получават отговор и то по възможно най-подходящия начин... Понякога и много изненадващ и неочакван. Но освен отговори на конкретни въпроси, регресията въздейства многопластово и комплексно и води до ценни осъзнавания и прозрения - не само по време на самия процес, но и известно време след това. Ето два примера от писма до мен няколко дни след проведената регресия:

"С огромна благодарност споделям, че регресията, образно казано, скъса тъмния воал на себеомразата, себеотричането и необоснованите вини и страхове и буквално ме "запозна" със себе си... за малкото време, което ми отдели, ме върна към живота, защото се страхувах да съм жива, страхувах се от това, което ми предстои. Видях или по-точно почувствах, че съм била обичлив и добродушен човек, олекна ми. Най-вълнуващото във всичко беше мъглявият образ на дева Мария и онова дете - водач с големите очи, които ме обичаха. Дойде ми смелост, вече знам, че не съм сама. Ами прекрасна съм... Имам усещането, че се намирам на стартовата линия на по- хубав етап от съществуването си като по-осъзната, изцелена и приемаща и себе си, и света. Благодаря, Боре! "

М.Х.

"Привет!
Трябва да споделя нещо с теб. Събрах пъзела, разгадах символиката и сега ми е леко. Ето как:
Раждайки се, у мен се е насадило убеждението, че бог не ме обича, че ме изоставя (затова може би изпитвам неприемане на себе си – физическото тяло, а оттам и алергия), че ме кара да се раждам, за да се отделя от него, (може би не съм искала да се прераждам), за мен това ми физическо раждане е равнозначно на смърт (от тук и объркването раждане-смърт, смърт-раждане). Затова възприемам тялото си като затвор, от който искам да избягам, за да се слея отново с бог (омраза към физическото тяло, което ме държи отделена от бог, ражда форма на автоагресия, която избива като алергия, може би и като автоимунно заболяване). Чувствайки се отделена, изоставена, съм търсила бог къде ли не, без да ми мине през ум, че той е вътре, а не вън. Когато съм слизала в тялото си, той не ми е казал, че ще бъде с мен през цялото време, защото е трябвало сама да го открия. Такава уговорка сме имали. Това е трябвало да направя, затова ме е пуснал да се преродя отново – за да го намеря и навън в илюзията, след като забравя за него (чрез страха от раждането). Окото ми ми е давало усещане през целия ми живот за чувство за значимост, за различност, за отделяне от общото, за нещо специално. (Едната половина на лявото й око е кафява, а другата - зелена - Бел. на Б. Р.) И това е бил нашият таен знак, когато се изгубя в илюзията, това да ми напомня за нашето тайно съглашение!!!! Защото аз съм се съгласила да сляза отново, само че при условие, че имам спасителен клапан! И той е бил пред мен през целия ми живот. Всеки път, когато се погледна в огледалото, колко е хитро, божееее. Всеки път, когато се погледна в огледалото, няма как да го пропусна, нали?! Ах, ти!
Тежестта на това ми убеждение за изоставеност ми пречи да се почувствам свободна. Това е котвата, която държи душата ми окована. Това ми убеждение, че съм изоставена, ме кара да искам да умра, да се оттърва от физическото тяло, което ме е отделило от бог, за да се върна пак при него. А това никак не е нужно и е никому необходимо. Аз вече се върнах…
Благодоаря ти"