Сънувам кошмари от дете. Всяка нощ, по няколко различни. В началото бях беззащитна жертва- дори не можех да викам за помощ. С възрастта започнах да се защитавам - убивах, наръгвах, разчленявах враговете си. Винаги с много усилия и повторения. Кошмарите пълни с кръв и брутални сцени станаха нещо нормално за мен, бях апатична към насилието и това е една от причините да направя регресията.

Втората причина е по-страшна, в буквален смисъл. В осъзнатите си сънища се срещах с едно „тъмно“ същество, понякога невидимо за мен. Усещах го, чувствах го, чувах го. Преследваше ме, опитваше да се възползва от мен. Първоначално се страхувах много, впоследствие, по време на бременността, станах смела и започнах да го гоня, да му крещя, да го ругая, защото то заплашваше детето ми. Сякаш ми казваше, че не мога да го опазя, че той ще е „тъмен“ човек.  Сигурно звучи налудничаво и всеки има право да вярва в каквото желае, но за мен тези срещи бяха ужасяващи и реални. Надявах се регресията да ми помогне да разбера защо сънувам всичко това и как да сложа край.

И успях. БЛАГОДАРЯ на Борислав, на Бог, на духовния ми водач, на себе си! От деня на регресията не съм сънувала кошмари. А това е чудо, наистина!

Борислав започва да ме напътства. Виждам грапав и продълговат камък, среден по големина и без топлина. Когато се слея с него се чувствам в безтегловност. Рея се във Вселената. Чувството е приятно. Има още много камъни, които се въртят около една оранжева планета. Следва образ  на красив червен лотос (символ на романтика, женственост). В покой съм. Виждам изсъхнало дърво, около него е тъмно. В мен е тъмно. Първата ми асоциация с животно е елен с дълги и разклонени рога. Очите му са влажни и красиви. Той се превръща в беззащитна сърна. (по-късно научих, че еленът се смята за помощник при пътуване във времето).

Вратата пред мен е стара и дървена, с метални резета. Намира се на дебело дърво с много клони. Тъмно е. Чувствам любопитство да хвана дръжката на вратата и да я отворя. Правя го. Пред мен се открива хоризонт с прекрасно небе, червено-оранжево, и отново е тъмно.

Усещам мъж с бяла роба и дълги бели коси. Той ме хваща за ръката. На поляна сме. На поляната с хоризонта.  Тревата е много висока, стига до главата ми, защото вече съм дете. Момиченце с дълга черна коса на 9-10г. Чувствам се прекрасно, просто тичам безгрижно в тревата. Духовният водач ме наблюдава отстрани и ми се радва, като баща. Плача, защото чувството да си обичан е несравнимо. Той компенсира това, което баща ми не ми е дал.

(Някъде четох, че човек остава на възрастта, в която, му е липсвала любов. При мен това е детството - пълно със скандали между родителите ми, сълзи, викове, треперене. Не поддържам връзка с баща ми. Той не беше до нас почти през цялото време.)

Стана светло. Слънцето изгря и небето се откри – толкова синьо, толкова красиво. Леко ми е и волно, безгрижно и щастливо, като на дете.

Вървя в тъмен тунел. Сама съм. От тунела се озовавам на плосък сиво-бял облак. Имам чувството, че виждам висок и едър мъж в тъмнокафява /черна роба, появил се от врата в облака. Приближава се, говори ми. Усещам, че има нещо общо със затворници. Палач е.

В следващия момент виждам закръглен мъж на средна възраст, окован и на дръвник. Всеки момент палачът ще му отсече главата с брадва. Действието се развива през Средновековието на площад с голяма тълпа, събрала се да гледа зрелището.

Голям каменен замък с няколко кули, разположен високо в небето, привлича погледа ми. Летя към него. Там разбирам, че съм палача. Не виждам лице, винаги съм с качулка. Знам, че съм сам и тъжен. Осъзнах го след регресията. Но това е работата ми. Просто я върша. (Сега разбирам, че сънищата ми са пълни с кръв, убийства и т.н., защото това е било ежедневието ми в минал живот.)

Влизам в двореца в образа на палача. Около мен се движат знатни благородници.  Вече съм в образа на млад принц (20-25г.), облечен в сини дрехи, с корона на главата. Знам, че съм красив, с къса рижава коса. Ходя със самочувствие и гордост. След секунди съм млада принцеса на същата възраст, с дълга и къдрава рижа коса. Облечена съм в синя рокля. Виждам тайна врата в двора. Отварям я и през тъмен коридор отивам в някаква огромна зала, като пещера. Пълно е със запалени огньове, около които първо ми се стори, че виждам първобитни хора, а после видях маймуни, в дворцови дрехи. ( чудя се дали мястото не е част от система за пътуване във времето, като разпределителен център?).

По стените на пещерата има рисунки. Първоначално не ги виждам, само ги докосвам с лявата си ръка, сякаш се подпирам на стената, докато вървя. След това вниманието ми се привлича от рисунка на кон, който постепенно приема реални размери и оживява. Язди го рицар в доспехи. Ще участва в дуел с копия. Рицарят е рижавият принц и в същото време рижата принцеса. Не мога да преценя кой е. (Странна е неспособността ми да ги разгранича като образи. Сякаш сме едно цяло. Близнаци може би?)

Дават ни сигнал, че двубоят започва и двамата потегляме. Аз успявам да наръгам противника си и той пада от коня. С помощта на придворните си слизам от коня и отивам да проверя дали другият е жив. Първо виждам рицар в доспехи, но после той стана „черен“. Превърна се в същество с продълговати очи (сякаш се стичат) и кафяво туловище. Някак безформено е, като че ли приема различни форми. Пълзи. Застиваме. Виждам го близо до мен, на 1-2 метра е. Отново започва да пълзи. С гръб към него съм и се обръщам. Аз съм силен мъж, искам да го убия, мразя го. Създанието започва да се смалява, накрая се превръща в кална локва. Сякаш през нея минава кон, а яздещият го принц, аз, бърза за някъде.

Отивам в тъмна гора и се оглеждам. Виждам светлина от фенер. Държи го жена с черна коса около 40-50г., която впоследствие изглежда като грозна старица, сбръчкана и с дълъг нос. Като Баба Яга. Подканя ме да тръгна с нея и аз го правя. Води ме до малка, схлупена къща в основата на дърво. Отваря вратата. Таванът ми изглежда като купол, виждам лавици пълни с някакви отвари. Билкарка ли е тя? Сещам се за близка приятелка, която се занимава с това. Появява се нейният образ. Виждам я с дълга черна и прибрана коса. Лицето й излъчва светлина и топлина. Разбирам, че отивам при бабата за лекарство. За майка ми. Появява се образ на лежаща на легло благородница на средна възраст, с черна прибрана коса и корона. Облечена е в червена рокля. Бабата се превръща в онази кафява твар. Тя ми дава отварата за майка ми. Виждам как й давам да я изпие и тя е по-добре, изправя се.

Мисля, че съм сключила сделка с онова чудовище, за душата ми може би. За да живее майка ми. Приятелката ми ме успокоява (тя е чирак на бабата, но усещам, че е принудена да го прави). Казва ми, че всичко ще бъде наред и ме прегръща. Усещам любов.

Принцът плаче:

–      „Какво направих!“

Духовният водач ме е хванал за ръката. Първо бях момиченцето, после палача, принца, принцесата. Отново ме води през тревите. Погледът ми се насочва към цвете от светлина. Вземам го. Вече е топка светлина, левитираща на няколко сантиметра над лявата ми ръка. А ръката ми принадлежи ту е на детето, ту на палача. Постоянно се мени. Топката е като бомба. Избухва и точно както вълната от ядрена бомба помита и преминава през всичко. Целта й е да ме излекува, да освети всичко в мен и около мен и да ми стане леко.

Пак съм момиченце. Щастливо, тичам сред златни класове жита. С мама и татко се гоним. Хубаво е. Плача. Прегръщаме се, отначало само тримата, а след това и водачът се присъединява. Чувствам ЛЮБОВ – безрезервна, безусловна, пречистваща, лекуваща!

Водачът ми ме кара да осъзная, че съм мъничка, щастлива, безгрижна и освободена.

Наблюдавам слънчевия си сплит. В центъра е топката светлина. Около нея има рехави снопове тъмнина, които пропуквам с мощен лъч светлина. Сякаш духвам глухарче, тъмнината се разпръсква заедно с глухарчето. Става светло и зелено.

Усещам спокойствие. Тук-таме пред очите ми има нещо черно, но не му обръщам внимание. Пред мен са палачът, принцът, принцесата, малкото момиченце. Всички сме около ЛЕЧИТЕЛЯ (осъзнавам, че духовният ми водач е лечител). Той ни дава сила, светлина. Сякаш казва: „Помагайте и вие на другите!“. Всички тръгваме в различни посоки през житата с топките светлина, левитиращи над ръцете ни.

Виждам светулки, които се превръщат в падащи звезди. В космоса съм. Водачът ми е с мен. Летим към облаците. На един облак се срещам с родителите на баща ми и тези на майка ми и с починалата като дете сестра на баща ми. Всички са добре и са спокойни. Майката на баща ми (баба Р.) казва, че има нещо специално в мен. Поглеждам топката светлина в слънчевия си сплит. Този път от нея излизат множество лъчи, като фойерверки са. От щастие. Аз съм ЛЕЧИТЕЛ. Сега аз съм мъжът с бялата роба и белите коси. Над главата ми има бял гълъб (символ на Божия дух, невинното, новото начало).

Летя. Аз съм гълъб. Кацнах на изсъхналото дърво от началото на регресията. Малко по малко то се разлиства, започва да се кипри. Вече е зелено, красиво, здраво, силно, възкръснало за нов живот. Тъмнината я няма, сега е светло и летят птици, които пеят божествено и всичко е хармония.

Духовният водач ми казва чао. Застанал пред мен, той слага ръката си на детското ми чело. Усещането предизвиква спомен с баба Р. и погалване от Бог. Сега ръката на челото ми е нейната. Прегръщаме се. Махат ми.

На зелената поляна съм. Погледът ми се спира на голям гладък камък, сякаш е близо до река. После виждам и реката. И аз като едно листенце, падам във водите й и се нося безгрижно. Усещам, че отстрани има нещо черно, но не позволявам да ми влияе. Защитена съм, сякаш над водата има сапунен балон.

Регресията ми завършва с образа на лястовица. Пред мен е хоризонтът, а аз летя. Летя в по-хубав и по-добър свят. ПРОЛЕТТА в моя живот настъпи.

Росица