Ще започна описанието на регресията на 27-годишната Р. – едно много чисто и светло същество, с откъс от писмото й до мен, с което обосноваваше желанието си да прибегне до този уникален метод на себепознание: „…За жалост там, където работих с желание, нещата изведнъж се обърнаха и станах свидетел на безсъвестност и лицемерие, което преживях като голямо морално разочарование… В момента отново търся работа, което е придружено и с преместване. Болно ми е, че отново трябва да се местя, този път без желание, защото наистина се изморих от това..Цял живот съм по квартири, а връзката ми с родното ми място не я усещам. Това е едно от нещата - сякаш винаги се чувствам като без корени... Междувременно, се случи и това, което тотално ме накара да рухна..През последния месец август случайно срещнах един нов човек. Не след дълго осъзнах, че това е една от малкото значими срещи в моя живот. Пренебрегвах това, защото бях предпазлива поради предишните си разочарования. Обаче имаше толкова много знаци, които подсказваха, че всъщност трябва да му обърна внимание...Отдавна не бях се чувствала толкова жива! За първи път усетих искрената взаимност, в която вярвам, и в рамките на 3-4 месеца изграждахме заедно доверие и една по-дълбока привързаност един към друг. И в момента, в който вече трябваше да споделим един пред друг какво се случва, изведнъж всичко се преобърна...Оказа се, че въпреки взаимните чувства, се е появило друго момиче, с което той избра да бъдат заедно. Като че ли в този миг някой взе душата ми и я стъпка...Преживях истинска буря в цялото си същество и думите са безсилни да опишат какво се случи вътре в мен..Все още съм в тази буря..Това събитие беше повратно за мен. Не знам защо болката от него е толкова силна...Това е поредния път, в който се случва така, че аз съм в ролята на отхвърлената и втората. Този модел ми се случва непрекъснато... Тази зима преживях един кошмарен период..Усещам самотата, както никога досега..В един миг осъзнах, че наред с това, че съм дълбоко наранена, отново съм без работа и живея сама в един твърде самотен град...Твърде лоша комбинация..Молих се да бъда достатъчно силна, за да се събера..Малко по малко времето лекува, но усещам, че още дълго ще ехти тази болка. Не съм сигурна накъде да поема, но най-вече желая истински да осмисля и да се справя с всичко това. Това е поводът да се свържа с Вас. През последната година-две, забравих и какво е да сънуваш и сякаш загубих връзката..Това е още една празнина, която усещам. Също така, в този период се изостри напрежението в дясната половина на тялото ми, което се появи преди около 2-3 години. Въпреки че поработих върху баланса си и за малко се пооправих, болките продължават, сега вече само в десния крак. Това ми пречи да правя нещата, които обичам..Мисля си, че може и да има невидима причина, която аз не мога да уловя каква е…”

Р. започва описанието на регресията от момента, в който е стигнала мястото в духовния свят, откъдето е била изпратена на Земята: „Много души около мен. Имам идеята за сфера. Развълнувана съм! Виждам своя Учител като старец с бели дрехи, тояжка, дълга бяла коса и брада като мъдреците от едно време. ИНУК му е името. Притежава някаква неразгадаема дълбочина… сякаш има някаква преграда между него и мен. Следващия обект, към който съм насочена от водещия, е Духовната библиотека, в която е Книгата на моя живот. Духовната библиотека е като полуотворена стая, старинна, с много лавици и книги. Образът се преоформяше и най-накрая видях, че библиотеката започваше от лавици с много книги и съвсем постепенно книгите се трансформираха в по-технологични носители на информация, като нано-технологии, изгубвайки се в безкрайното пространство. Книгата на моя живот е с червени корици, които станаха златни, дебели, масивни, инкрустирани. Тежка е. Отпред на корицата има символи някакви. Символите/ рисунките бяха така подредени, че ми стори, че цялостната картина носи функцията на мандала. Страниците са 657 и са от по-дебела, груба хартия – светла, грапава. Има начални букви като рисунка. Началната буква-инициал я видях като „Р“ и бе съставена от оцветени в зелено и червено елементи. Буквите са като руни… като първообраз на глаголицата. Името на душата ми първоначално изплува като 4-5 рунически знака и после го разпознах може би като АНУК. Със сигурност разбрах обаче какъв е духовният му смисъл – „пазител на мъдростта“ – едновременно пазител, но и съдържател на мъдрост. Малко преди да разбера духовното значение на името, се появи образа на сивкаво бял вълк-единак със сини очи, вдъхващи дълбочина и мъдрост, с който сякаш душата ми или част от същността ми е дълбоко свързана… Борислав ме кара да попитам своя Учител каква е причината да се чувствам като човек без корени… Учителят ме хвана за дясната ръка, застана до мен и ми показва това, което трябва да видя: живяла съм в северна страна, където няма много хора. Номадски, суров живот. Пейзажът е като степ. Няма планини. Имам усещането, че съм мъж. Живяла съм с малка група хора. Борили сме се за оцеляването си и сме били свързани с дивия живот. Отстрани виждам образа си на мъж, на ловец. Облечен е в кожи. С по-дълга коса е, по-жилав като телосложение… с изпито, сериозно лице. Суров е. Самите условия са го огрубили. Това е някъде в Северна Америка над Канада. Виждам го сам. Търси дивеч. Навън е студено. Той е притъпявал доста време това усещане за празнота в себе си с рутинните неща, които върши, тоест с ловуването. В един момент обаче не е срещал вече дивеч и така той изгубва и малкото, което има...Чувства се още по-самотен и сам. Борислав ме пита как е приключил живота му… Улучен е със стрела в гърлото. Изненадващо е било за него. Самите местни жители са го убили, а той не е от тях – бил е като вълк-единак. Трябвало е да се науча да се справям сама, със собствени сили – да разчитам на себе си… да се справям със сурови условия.

Следващият въпрос е защо се повтаря този модел – да бъда все отхвърлената и втората? С Учителя се обръщаме на 180 градуса. Показва ми отговора: един старинен град… един хълм. Гледам го отстрани. Усещане за древност. Има жилищни сгради, ниски постройки. Жена съм на средна възраст. Облечена съм като хората там – по-бедно с тъмно бежова рокля, която е за всеки ден. Едното ми рамо е голо. Има много хора в този бедняшки квартал. Намирам се на улица, където има пазар, който обаче е част от вътрешен двор. Има къща и аз съм до нея. Работя нещо, но не съм оттам. По-висок ми е социалният статус. Живея със семейството си на по-високо място… в Рим. Не съм омъжена. Баща ми е магистрат… Минава време. Сега виждам себе си в мраморна зала. Това е моят дом. Самото помещение е общо. Подът е полукръг. Този път съм в бяла дреха – оребрена и с тънък златист колан. Не е дълга роклята. Няма никой около мен. Всичко е мрачно и някак ненужно… Усещането ми е, че не се чувствам на място в такова охолство, знаейки как живеят другите хора, въпреки че семейството ми все пак е ангажирано в полза на обществото. За мен това не е начинът. Може би заради това съм помагала по-пряко на бедните, за да придам истински смисъл на службата към хората. Това се превръща и в моята кауза. Борислав ме придвижва към друг важен момент от този живот. Има човек, който ми е много близък, но не виждам да сме създали семейство. Нещо ни пречи. Наранена съм по някакъв начин. Има друга жена, но е дошла впоследствие. Близкият ми човек е по-затворен. Иначе е от моя социален статус. Впоследствие идва тази жена и той е с нея. Облечен е в червена роба. Това е един приятел от настоящия ми живот, но нямаме кой знае каква връзка с него. Изглежда ми по-студен като характер. Били сме изключително близки. Той е целеустремен върху това да участва активно в обществено-политически живот. Приема го обаче не като с цел да има власт, а като кауза по този начин да променя нещата към по-добро. Оттам идва разрива в отношенията ни – сякаш защото не е искал да създава семейство, а да се отдаде на службата си, и затова се е отдръпнал първи… В последния ден съм на преклонна възраст. В същата къща, на легло. Отивам си от старост. Малки деца щъкат назад-напред. Вероятно са внуци. Спокойна съм. Зная, че ми е свършило времето. Но ми е останало чувство за самота. Една млада жена се грижи за мен. Тя е майка на тези деца. Това е майка ми от настоящия живот, която тогава ми е била дъщеря. Болката за неосъщественото е преобладаваща. Бракът с мъжа ми е бил като уреден брак. Не е имало тази любов, която съм изпитвала към другия човек. Намирам се в полуотвореното помещение с изглед към вътрешната градина с езерце. Късен следобед е. Умирам спокойно в леглото. Следва скоростно отделяне от тялото… бяла енергия. Водещият регресията ме пита какво е трябвало да науча от този живот… Отговарям, че е трябвало да се науча как да се справя с това неосъществяване на любовта с този човек – с болката, с емоцията… Как да го преработвам това състояние. Виждам се пак като жена в пустинна местност в древността. Но и тогава не съм се чувствала щастлива и отново съм се чувствала самотна. С черни дрехи. Забулена съм. Не усещам някой, който да ми е близък.

Борислав ми задава въпрос за В., с когото изграждахме няколко месеца по-дълбоки взаимоотношения… Казвам, че предварително е било уговорено – той да играе тази роля, пък аз да съм наранената, за да мога да премина през него и да стана по-силна. В минал живот сме били приятели, другари… На коне сме – конен народ. Това е някъде в Кавказ… Памир. Чисто приятелско доверие има между нас. Затова сега загубата на доверие е един от инструментите. Всичко е трябвало по този начин да се случи. По някакъв начин сме сродни души. Определено усещам, че ми помага. Водещият ме пита защо усещам напрежение в дясната половина на тялото… Виждам, че дясната ми половина е червена, а лявата – лилава. Трябва да намеря баланс между двете чисто енергийно – в съзнанието ми. Трябва да ходя в планината – планинарство, алпинизъм. Трябва да вярвам в стремежите и мечтите си и да съм по-уверена! Водещият ме насочва да отида при Лечителите, които са в едно ефирно пространство в зелен цвят. Те са от по-висок ранг и помагат на такива като мен. Трима-четирима са. Сякаш работят с цветове. Все едно ми вливат малко по-мек нюанс на червеното в дясната страна – розово-оздравяваща емоция, любов, успокоение. Усещам размиване на границата между двете половини и баланс. Едно Същество работи с главата ми – с концентрация по някакъв начин лекува, помага ми, носи ми успокоение. Това е от друг тип Същество-Лечител. То има отношение към сънищата. Затова е работил върху главата ми, т. е. правил е някаква настройка като рестартиране. Това е в реда на нещата. Несънуването ми не е здравословен проблем. Ще започна да сънувам, макар и не толкова често като преди. А това Същество съм го срещала в сънищата… То е нещо като Водач и се казва ИО. Пак ще го срещам понякога в съня си.

* Това същество го видях в следния образ – високо хуманоидно тяло, сивкаво на цвят, с по-дълги пръсти. Имаше по-големи черни очи, но разбирам, че това всъщност са като защитни черни лещи, истинските му очи не се виждаха. Тогава разпознах, че сме се срещали преди години в момент на сънуване (събудих се от силен шум-честота в ушите и магнитно привличане в областта на междувеждието, след което ми се появи телепатично и ме „покани“ сякаш за астрална среща, но не ми достигна смелост да продължа, и то уважи избора ми.) И сега отново общувахме телепатично. Като го попитахме как се казва – името му бе твърде дълго и разбрах, че накратко мога да му казвам ИО. Разбрах, че за мен той е нещо като приятел-помагач, водач в сънуването, или в пътуването и събирането на опит чрез сънуването.

Следва диагностика на чакрите. При първа, която е в червен цвят, всичко е наред. Виждам фини червени нишки, които сякаш ме свързват към земята/ основата. При втора чакра Лечителите се замислят, чудят се, но не е толкова зле, макар да обсъждат нещо. Трета чакра мигновено я усетих като най-силна и най-стабилна, като слънце. При четвърта чакра обаче има нещо като заключване. Не работи с пълния си потенциал. Трябва да се поработи върху нея. Тя е като портал. В момента е много малък. Не виждам само зелено, а е смесено между зелено и златно. Но и тук Лечителите не се намесват. Пета чакра трябва да се стимулира. Едното Същество ми въздейства с енергия чрез контакт с ръцете. Той е зад мен – обхванал е чакрата ми с ръце и я лекува. В шеста чакра усещам простор… Върху седма чакра всички действат заедно и все едно я презареждат с ръце. След това водещият насочва благодатта на Светия Дух да се спусне през седемте ми чакри. Изпитвам спокойствие. Проясни ми се вътрешният взор. По-висока честота на светлината усещам. Цветът на аурата ми става бял. Сега виждам своя сърдечен кристал. Прозрачен е, но сякаш си мени цветовете – розово, леко зелено, синьозелено… Остава си със съвсем лек, розов оттенък. Многостенен, с ромбоидна форма е, но единият край е по-издължен. В средата е най-дундест. Единият му край е толкова прецизно заострен, че ако се допре до друга повърхност, може да проектира огледалния си образ. При съзерцание на сърдечния си кристал добивам усещане за яснота и чистота… движение – все едно може да отваря измерения… Кристалът носи смисъла за динамика и сякаш този остър връх, при правилна скорост на центробежно въртене, заедно със свойството си да проектира огледално, може да отваря мостове към други измерения.

Борислав ме насочва да видя Групата си от сродни души. Те са 5 – 6… в семпли бели дрехи… Измежду тях разпознавам майка ми и други два женски образа. Две от душите ми се представят в своята енергийна форма – едната в синкаво-виолетово, а другата, която усещам по-осезаемо – в розово-виолетово.

Бъдещето ми е свързано с опазване на природата. След три години ще бъда на прага на нещо значимо и по-съществените неща в добър аспект ще предстоят. По указание на водещия Учителят ме завежда при Първоизвора на живота и ме оставя сама. Настъпва голямо спокойствие. Усещам Бог като част от мен. Тази Сила ми подсказва, че най-пряката връзка е самата душа. Чистотата е водеща пътека към тази връзка… Добродетелите… Ние сме като семе, което носи цялата информация в себе си. Изпитвам доброта, благост, някаква идея за трансформация…

* Видях се в бели дрехи и първоначално ми изплува образа на чисто езеро, като Сълзата в Рила..Езерото бе като символ на духовната чистота. След няколко мига усетих семенцето, зародиша, че се трансформира и се развива първо, свивайки се в себе си, в своята дълбочина и именно така се поражда сякаш в спираловидна огледална реалност, където се разгръща наново. Сякаш преобразуването е в посока отвън-навътре и после отвътре-навън.”

Месец след направената регресия запитах Р. как се чувства и тя сподели следното: „…постепенно осмислям, сякаш подсъзнателно, цялостната картина. Определено се породиха още въпроси… Осъзнах, че имам да върша важна вътрешна работа по отношение на истинската прошка, за да се осмисли истински всичко… Най-цялостно обаче усетих следното - мислех си, защо ли всичко, което ми се показа, е свързано с душевна мъка и вътрешна изгубеност… и отначало ми бе криво, но всъщност разбрах, че всичко, през което е преминала душата ми, не би имало смисъл, ако не използвам именно сега тази сила, която са ми дали трудностите тогава. И още - че е редно да оправдая всичките изпитания, че не са се случили напразно, а напротив. Сякаш това ми даде увереност. Сигурна съм, че ще се видим пак за нови отговори! :) ”

< Предишна		Следваща >