Й. е жена на средна възраст. Семейна е с две деца. Отношенията й със свекървата, при която живеят, са проблемни. Сподели още, че винаги има хора около нея, но се чувства сама. В желанието си да бъде полезна на всички загубва личния си живот. Изпълнена е с множество страхове и неувереност. Изпитва страх да шофира, за да не убие някого. Имала е фирма за моделиране на дрехи, която иска да възстанови, но не е сигурна, че ще успее. Като здравословни проблеми посочи необяснима болка в гърба, болка в гърдите, кашлица, която се отключва, когато е притеснена, и безсъние от три години. Каза ми, че се нуждае от рестарт.

Започна регресията и Й. успя да влезе с лекота и дълбинното ниво на съзнание. Започнах да я връщам назад. Стинахме до мястото в духовния свят, откъдето е била изпратена да се въплъти на Земята. Усети спокойствие. Видя нещо като група от светулки, които танцуваха в далечината и каза, че „някои подскачат като момичета, които все едно се кискат.” После видя и духовния си водач – „все едно Буда с чанта- раничка на гърба. Ини се казва, а очите му излъчват милост.” Отидоха с него в духовната библиотека, където „един възрастен човек с дълга дреха до земята държи Книга и се прави, че чете, но ме поглежда иззад вежди. Не е сигурен дали иска да отворя Книгата на своя живот… Отваря я точно по средата. И от двете страни има еднакъв брой страници. Краката ми са вцепенени. Не си чувствам бедрата. Това е една катастрофа, която преживях в настоящия си живот. Много светулки идват и ме прегръщат. Огромна светлина донесоха. Не ми дават да се обадя на баща ми. Двама мои братовчеди седят до мен и не ме пускат да отида… Водещият регресията ме насочва да отида при Духовните лечители. Те са жени – четири или пет. Лутат се, тичат натъй – натъй. Искат първи да го направят – да ми помогнат. Всяка иска първа да бъде. Аз съм седнала на бяла кушетка. Обяснявам, че мога да убия дете, ако изскочи пред мен, защото краката ми изтръпват от страх. Полагат ръце и насочват енергия към краката ми. Усмихват ми се, а аз имам чувството, че имам проблем с търпението. Усещам тази светлина, която върви по цялото протежение на краката ми. Стоя като в безтегловност. Нищо не ми тежи. Някакви мравчици все едно вървят по краката ми. Много силно нещо усещам в гърдите си. Чувствам нещо вътре как подскача. Дишам – не ме боли. За болката в гърба – гледам цветята надолу. Чувствам се уморена и неоценена, а пък не искам да се откажа от цветята в градината. Чувствам се гневна, ядосана – никой не иска да ми помогне, а усещам, че много се измарям и сама не мога да се справя. Не мога да дишам. Ще правя това, което обичам! Няма да се откажа от градината! Просто няма да очаквам нищо. Виждам красива градина с цветя. Красиви планини. Не знам къде са, но има много цветя. Много е красиво! За кашлицата – едната Лечителка милва косата ми и целува челото ми. Три са. Едната е отзад, а другата е отдясно… държи точно мястото между гърдите. Духовният водач стои високо встрани и се смее… Прегръщам ги, благодаря им и си тръгвам… Виждам тъмен прозорец. Не искам да мина покрай него. Вървя в тъмна улица… Има хора с дълги сака и цилиндри… Фракове. Много странни лампи. Жените са с шапки с цветя. Пред мен малко момче, което е седнало в ъгъла на тротоара. Не иска да ме погледне в очите. Това дете не може да ходи… Не може дори да си премести краката – стои така с превити крака, както някой го е оставил там. Болят ме краката пак там. То стои и не може да ходи. На 3 години е. Има кутийка до него за милостиня. Боже, това обяснява болката, която изпитвам, като видя такива хора! Плача. Чувствам се виновна, като не им дам. Духовният водач мълчи и ме гледа. Не виждам това дете да има родители. Къде са? Няма ги. А кой слага момчето там? Някаква стара жена – дебела и мръсна, идва да го вземе, но не му е майка. Мразя я! Това е свекърва ми от настоящия живот… само че в миналия живот е дебела. Трябва да й простя! А не искам… Усещам сърцето си да подскача. Трябва да й простя, за да се освободя! Водещият регресията ме пита как ще се чувствам, ако успея да й простя. Виждам – смея се в някакъв салон. Това клиентки ли са? Облечена съм с много тесни дрехи. Зад гърба ми има голям прозорец. Много хубав диван! Коментират нещо, но има много смях и не мога да чуя. Салонът е няколко стаи. Кръгъл килим и кремави плочки. Много е светло, но не е бяло. Някой върви от една стая в друга. Много странно – чувствам се важна… толкова уверена и важна, с чувство за собствена значимост.

Връщам се обратно. Отново на улицата. Жената говори нещо на детето. Много ми е мъчно, като гледам… Чувства самота. Чувства, че е нежелано. Всичко усеща… даже по-силно от възрастните… но не го показва. А тя не спира… Не искам да я слушам! Не разбирам думите… Боже, усмихна ми се момченцето! Казва ми, че всичко ще бъде наред. „Аз сам избрах този път. Така душата бързо израства. Имаш време да мислиш много, когато не можеш да ходиш. Виждам чуждата болка, омразата, гнева… Така ще се уча да не бъда като тях. Това е път – избрал съм го!” Прегръща ме и ме пуска. Показва си ръцете отворени. Преди това не си и помислях, че мога да си тръгна от него, но сега си тръгвам. Смеем се…

Водещият регресията ме пита каква е причината да се чувствам сама. Виждам мъж да цепи някакви дърва. Жена с прибрана в шапка или забрадка коса, със стари селски дрехи до земята. Не говорят – все едно няма никой. Има дете вътре в къщата. Плаче… Обикновено ежедневие като в ранчо. Никой не отива при бебето, а то плаче. Много приличат на сегашните ми родители. Държат се по абсолютно същия начин. Но съм едно дете в този минал живот. Няма други. Момиче съм. Сега се виждам пораснала – на 5 години. Защо се повтарят нещата – да правя неща, които не са за момичета? Иска син. Няма син – има дъщеря! Като ненаучен урок в училище – повтаряш един и същи клас. Задушавам се там! Не искам да стоя… Искам да постигна свое нещо! Това е ваш дом. Обидена съм им много. Не искам да остана там. Бягах много пъти. Но защо ме е страх сега да го направя? Страхувам се от провал. Провалите са свързани с обиди и унижения. Учителят ми казва:„Не е важно колко пъти ще се провалиш! Кой ще ги брои? Не трябва да се отказваш и най-накрая ще успееш!” Чувам думите на баба ми: „Вярвай! На това те научих аз. От тебе се изисква само да повярваш… Всичко друго се нарежда само. Пътят е един. Пътят е Христос!” Седи и ми се усмихва. Много я обичам! Много!!!

Водещият ме пита защо имам чувството, че в опита си да бъда полезна и да помогна на всички, сякаш губя личния си живот… Подарявам им енергия, губя я и се чувствам уморена. Искам да легна. „Какво правиш? Нищо не правиш! Бездействаш!” Ядосвам се на себе си. Трябва да престана да се притеснявам за другите… да ги оставям да грешат, макар че ще ги боли, но така ще израстват. Не трябва да получават наготово нещата, които им дават – не могат да ги оценят… Не са се борили – как да го оценят? Духовният водач се клати главата доволен. Смее се. Доволен е.

Борислав ме пита за нуждата ми от рестарт… Всяка сутрин е ново начало, нов рестарт. Рестартът е всеки ден – ние го даваме. Сами рестартираме себе си всяка сутрин и сме доволни, благодарни, с усмивка. Всеки ден ти се рестартираш!

Сега питам защо моите отношения със сестра ми са така далечни, а няма причина? Защо е толкова студено? – Такъв е пътят. Така трябва. Няма да бъдат вечно така. Това сега е така. Част от плана е. Няма разделение. Няма причина. За наше добро е: трябва да се научим колко боли, когато са разделени братя, сестри… за да сме близки и да не се делим така. Това е замисълът…

Водещият прави една процедура, свързана с приобщаването ми към света на Божествената светлина… Приятно е. Подкрепят те. Вярват в теб. Вярваш в себе си и в другите – това, което всеки там прави. По план на Земята трябва да е същото. Трябва да се научим да вярваме и да търсим потенциала в хората. Няма негативност… Ние сами я измисляме… Като че ли умът я създава. Липсва вяра. Трябва да възпитаваме себе си на вяра. Ако имаме вяра, няма как да не виждаме хубавите неща, които са навсякъде, накъдето се обърнеш…”

Отзив след регресията:

Здравей, Борислав.Душата ми танцува,това е заглавието на моето благодарствено писмо към теб. Някъде в дълбините на съзнанието си,в някоя важна част от ума си имах намерението да направя тази регресия преди години,но страхът беше по силен от мен.Страхувах се от това да променя живота си ,да сътворя това което съм възнамерявала да насоча вниманието си към дълбокото желание,да издигна ежедневието си до ново равнище.Страхувах се,защото смятах,че по време на регресията,ще видя един лош човек,който е направил нещо лошо и сега трябва да си плати.Имах очаквания.......,но уви това беше грешка.Оказа се,че аз винаги съм си била този чувствителен и състрадателен човек.Това което открих в регресията си ме впечатли дълбоко,направиме много щастлива и ми даде голяма сила,случи се една повратна точка в живота ми,от смайващата информация която получих.Благодарна съм че се изправих пред страха,защото най после получих своето блестящо,гениално проникновение.След като се прибрах от регресията ,завесите се вдигнаха и успях да си отговоря,на много въпроси които някога така горещо си бях задавала в сърцето си.ПРОШКА,ПРОШКА,ПРОШКА... тази дума крещеше в главата ми.Не се налага да постигам и да се боря за нищо материално,всичко в този живот ми беше дадено на готово.От мен се иска да дам прошка,толкова малка думичка ,а толкова много чувства и болка събрани в нея,като отмъщение,ярост,гняв и още много мога да намеря,но неееееееееееееее взех важно решение ,да направя живота си по-хубав,защото точно за това сме създадени.Понякога забравяме,че притежаваме силата да формираме живота си по приемлив за нас начин и трябва да се вслушаме в мъдрия вътрешен глас на собствената ни интуиция.Когато се уповаваме и следваме своя вътрешен глас си даваме сметка ,че всеки ден за нас е дар и разбираме че сме удовлетворени като оползотворим този дар,вършим нещата които обичаме и не очакваме нищо от другите. Благодаря Борислав,за прилива на енергия и вяра,които получих от регресията,за това ,че си върнах вдъхновението и страста към живота,за красотата и добротата,която очите ми намират накъдето и да се обърна .Как едно малко ,неможещо момченце да ходи без родители и толкова смирено и щастливо преобърна живота ми?.Ще работя върху своята прошка и ще се освободя от този воденичен камък,който нося векове наред,защото имам една цел и тя е да допусна повече радост в живота си,да бъда свободна.И всяка сутрин когато отворя очи ще натискам своя Рестарт,като избирам внимателно с какви мисли започва денят ми,защото както са казали"Дава ти се според вярата ти".Почти всички истории за личен успех са започнали с една -единствена велика мисъл,която е била подхранена с вяра. С голяма благодарност: Й.

< Предишна		Следваща >