В настоящия си земен живот Илохия е около 40-годишна жена, омъжена, с три деца. В разговора, предхождащ регресията, първо спомена за нарушена функция на щитовидната си жлеза, в резултат на което се проявява хормонален дисбаланс, водещ до увеличение и на личното й тегло. Всичко това беше съпроводено и с невъзможност да общува с мъжкия пол, зад която невъзможност сякаш прозираше някакъв страх. Имаше резерви към съпруга си… някак чувстваше, че това не е нейният човек – човека, за когото е мечтала… с когото биха могли да имат духовната близост, за която копнееше. Чувстваше се несигурна, беше склонна да пренебрегва себе си и да смята, че другите са прави. Когато я въведох в разширеното ниво на съзнание и започнах да я връщам назад и стигнахме до 2-годишната й възраст в настоящия живот, се появи тежест в сърдечната й област, усещане за самота и липса на обич. В майчината утроба месец преди раждането болката отново присъстваше и някакав страх от това, че не знае какво й предстои – къде отива и какво трябва да прави. Когато я насочих към мястото в духовния свят, откъдето е била изпратена, за да се въплъти, тя го нарече „пространство”. „Има вода и се нося над водата. Топло е. Светло е. Хубаво е. Все едно съм у Дома, но съм сама! Като че ли се отваря някаква дупка и аз влизам вътре. Като тунел е. Просто съм издърпана през тунела… като вакуум. И сърдечната болка пак се появява.” След това я насочих да види духовния си водач, който я заведе в духовната библиотека. Там тя описа Книгата на своя живот: „Свети в синьо. Има някакъв златист кръг отгоре на корицата. Релефен е… като пръстен. Означава цялост. Всичко е едно. Пергаментова хартия. Писано е с мастило вътре. Има и светещи главни букви в жълто. Името на душата ми е ИЛОХИЯ – означава СВЕТЕЩАТА, КОЯТО ЗНАЕ. Учителят отгръща Книгата и виждам сцена от минал живот. Аз съм мъж на кон, прободен в областта на сърцето. Отмъстили са ми. Обичал съм девойка, обичана от друг. Крили сме се… срещали сме се с нея тайно. Чувствата ни са били споделени. Виждам я с кафява, дълга коса. Облечена е в рокля. Този, който ме убива, замахва с копие. В него разпознавам… настоящия ми съпруг… После е съжалявал, че го е направил… Разбрал е, че е трябвало да ни остави да изживеем любовта си… да се отдръпне. И сега сме заедно, за да ме обича въпреки всичко… Да изкупи това, което е сторил. Аз трябва да съм спокойна, да съм разбиращата, прощаващата. Нуждая се от това да му дам прошка. Искам да простя, защото това ме спира. Ако успея да го направя, усещам, че ще бъда отново летяща… все едно съм се завърнала отново в онова пространство, което свети.” Във връзка с невъзможността да общува с мъжете и страха си от тях, Илохия видя следното: „В гора съм. Виждам обесен мъж на клон… Линчуван е. Като че ли аз най-много съм искала неговата смърт. Причината е, че ме е изнасилил.” След това я насочих да види защо е склонна да пренебрегва себе си и да смята, че другите са прави. Разкри й се следната картина: „Малко детенце, свито в ъгъла. Момченце е. Клекнало и си е хванало крачетата с ръце. Плаче. Затворено е в тъмна стая. Баща му го е наказал. И се чувства само. Осъзнавам, че и сега реагирам като малкото дете, а трябва да светя… да не ме е страх. Трябва да осветя стаята… да не се свивам в ъгъла, а да разузная стаята и да намеря начин вътре да е светло и удобно за мен. И мога да го направя!” Тогава й казах просто да го направи. Тя продължи: „Момчето започва да медитира. Сяда на земята и когато навлиза в състоянието, се изсипват светещи прашинки. Цялата стая се изпълва със светещ прашец и става топло.” Питам я защо има усещане, че е трябвало да изхвърли нещо, а не е успяла да го направи. Илохия отговаря: „Егоизмът е трябвало да изхвърля. Учителят ми препоръчва смирение… Има го в мен. Просто трябва да го потърся… да се обърна към него… с поглед навътре в определени моменти, когато осъзнавам егоизма си и го проявявам… като постоянно напомняне, че погледът трябва да е там!” Насочвам я към среща с починалия й баща. Срещата е трогателна – предизвиква сълзи: „Татко ми казва да бъда спокойна – така е трябвало да стане. Усмихнат е. С топло лице и прошарена коса. Здрав, хубав. Било му е тежко, но е трябвало така да стане. Казва ми, че много ме обича и ме моли за прошка, че не е знаел как да се отнася към мен… че не е проявявал обичта си. Болката в сърдечната област пак се появява…” Питам Илохия защо има чувството, че има нещо друго да прави, по-важно за нея от това, което върши. Тя отговаря: „Учителят ми казва, че трябва да правя всичко с любов. Всичко си е на мястото. Просто да търся любовта, когато правя нещо.” Казвам й да помоли своя Учител да я заведе при духовните лечители. Тя разказва следното: „Те са високи, слаби, бели хора. Поставят ме в сфера. Вътре съм в безтегловност. Сферата се върти в една посока, а аз в друга. В ембрионална поза съм. Сферата свети в зелено. Те са наобиколили сферата и са съсредоточени в нея и в мен. Обгръщат я с ръце. И от ръцете им към мен почват да текат светли като светкавици нишки. Сега свети розово. После бяло. Отварят сферата и мога да изляза. Сега трябва да отпушат чакрите… канала. Пускат бяла светлина от краката нагоре през гръбнака.” Насочвам я да види Божествения първоизточник и да ми опише това, което вижда и чувства. А то е: „Топлина и любов. Всичко е светло и някак… Чува се музика… Тиха и много нежна. Душата ми се разтваря и пълни с любов. Светлината ми нараства много – мога да прегърна цялата Земя!” Питам я какво е това, което поражда тихата и нежна музика. Илохия ми казва: „Идва от самия въздух, от самото пространство. Светлината я създава по някакъв начин. Колкото е по-ярка светлината, толкова повече се чува музиката.” Отново задавам въпрос: какво е необходимо, за да бъде човек музикант и да има развит музикален слух? Илохия ми отговаря: „Трябва да пропусне светлината вътре в себе си… Да разшири усещането за себе си... Да разшири себе си!” За финал я карам да види и да ми опише своя сърдечен кристал – най-вътрешната и съкровена същност… проекция на душата Илохия. Описва го: „Прозрачен, шлифован, със заострен връх надолу, а отгоре е като шлифован диамант с много страни. Отвътре има въртяща се сфера, която свети. И светлината, която излиза през тези стенички, създава много красиви форми. Когато го съзерцавам, едновременно ми дава сила и ми носи малко тъга. Прозвучава ми фразата: И САМ ВОИНЪТ Е ВОИН.”