Много често не можем да направим разграничение между Любовта и себелюбовта. Необходимо е да се разбере – докато себелюбовта е в ограничената сфера на отделната личност, то Любовта е израз на Безграничното съзнание. Себелюбието е лицемерно и манипулативно. Скрило истинското си лице под маската на Любовта, то се опитва да осъществи собствените си желания и домогвания. За него е важно собственото щастие (без да го е грижа за чуждото), защото в себелюбовта ти си важният, докато при Любовта другият, когото чувстваш като част от себе си, е важен – неговите желания, неговите потребности, неговото щастие. Затова му даваш свобода… най-потребната – свободата да бъде себе си! Любовта притежава саможертвен плам, при който откриваш в щастието на другия своето собствено щастие. И докато себелюбието е грабителски настроено – то гледа преди всичко какво може да вземе, да получи (дори и когато дава), то за Любовта приоритет е даването, даряването. А най-високият връх, на който може да стъпи Любовта посредством всеотдайността, е себеотречението на дребното и себично „аз” – процес на трансформация, при който личното се претопява, превръщайки се във вселенско, универсално, космическо… подобно на капката, която, падайки в океана, се превръща в океан. И едва на този етап, когато човек е надмогнал сферата на личните желания… когато духът му е отхвърлил ярема на себелюбието, за да се роди в свобода… а заедно с това са отпаднали и всички претенции и изисквания… можем да говорим за наличие на безусловна Любов, която е толкова огромна, необхватна и за мнозинството човешки същества непонятна, че не може да се побере в тесните граници на личното. Всичко друго, преди да се роди тази Любов, е било само предисловие, увертюра, подготовка и си е имало своето място и значение.