Една неповторима регресия - с оригинални моменти, ценни послания и удивителна взаимовръзка между отделните елементи в нея!

Надя: Пътят, по който е слязла душата ми, прилича на улей, по който се спускам… Като улей на водна пързалка е - в сечение полуокръжност, като двата края са завити навън.

Борислав: Сега тръгни по обратния път, да видим, докъде ще стигнеш и къде ще се озовеш?

Надя: Противоположно на плавното спускане това сега е като изстрелване през фуния от оранжева светлина, която се разширява нагоре и се озовавам в пространство с меки цветове – розово, лазурносиньо, бледожълто, зелено. Усеща се едно спокойствие, полюшване, реене.

Борислав: Сега ще се появи духовният ти Учител… Искам да ми го опишеш!

Надя: Появява се блестящ като диамант светлинен триъгълник. В центъра е жива, пулсираща сфера. Създава усещане за равновесие, покой. ЛУЛИОН му е името. Пулсиращата сфера от изпъкнала стана вдлъбната.

Борислав: Опиши ми как изглежда Книгата на твоя живот!

Надя: Като гранка от светлина… като от неизпредена прежда… навита светлина, но няма хурка, няма нищо по средата. Кръгло сечение, което ту се стеснява, ту се разширява… Спираловидно навита е… Не мога да видя края.

Борислав: Какво е името на душата ти и какво означава?

Надя: СЕЛИН… Виждам торос като гевреци от светлина един след друг и у мен се оформя думата СЪВЪРШЕНСТВО.

Борислав: Нека твоят духовен Учител да те насочи към минал живот, важен за теб с оглед на настоящите ти проблеми, задачи, взаимоотношения и ми кажи къде се озоваваш и как изглеждаш!

Надя: Пак съм жена с руси коси и сини очи, но по-висока. Облечена съм в тиролски костюм, блуза с бухнали ръкави и сукман. Към 30-годишна съм. Намирам се на зелена пролетна поляна. Събирала съм цветя. На косата си имам венче от полски цветя. Сама съм, но се чувствам много добре.

Борислав: Премини към друг важен момент от този живот…

Надя: Подреждам дървени съдове и им се радвам, защото са със съвършена геометрична форма и са приятни за пипане. Усмихвам се и им се радвам. Това е нещо като работилница, дюкянче, което е полуотворено към каменна улица. Камъните са обли. Като гладя тези съдове им се радвам, че са толкова съвършени, колкото са облите камъни пред мен. Аз съм ги правила тези съдове от различни видове дърво – по-светли, по-тъмни. Правела съм експерименти – да кажем, рязнато по диагонал. Търсела съм някакъв естествен рисунък. Влагала съм творчество в тях, а не съм ги правела за широка употреба. Но няма в мен мисъл, че трябва да ги продам… Просто чиста радост.

Борислав: Добре, премини сега към друг момент…

Надя: Чува се музика отнякъде. Градска обстановка… 18 век. Това е някъде в Алпите. Планинско е. Уличките са стръмни, а аз се казвам Хеда. Занимавам се с деца, но не мои деца… Поостаряла съм, но съм си запазила фигурата и съм пак така стройна, с широка пола в тъмносиньо и зелено. Косата ми е на плитки, навити на венец около главата. Нещо обяснявам, разказвам на децата и те слушат с интерес… Показвам им как, въпреки тесните улички, се промъква лъч и камъните оживяват – светлина, сянка и т. н. Не съм формална учителка. Това е любимо занимание, спонтанно. Не е нещо, с което си вадя хляба. Леко ми е. Нямам грижи за хляба. Имам време да откривам красотата навсякъде: в цветята, в камъка, в дървото… в децата, с които са занимавам.

Борислав: Сега се придвижи към последния си ден от този твой живот… Къде си, как изглеждаш и как се чувстваш?

Надя: Чувствам се спокойна и съм пак навън. На възраст съм. Косата ми е снежнобяла, а лицето – свежобяло, румено. Чувствам се умиротворена. Сякаш аз съм си избрала този ден и час да си замина. Седнала съм на дебело, повалено дърво, което е около метър – два, и гледам към слънцето… С радост дойдох, с радост си заминавам! Отнякъде се чува и музика, радост, светлина… все красиви неща. Заминавам си удовлетворена. По някакъв начин съм постигнала да се занимавам с каквото, когато и както си искам. Била съм сръчна. Припомням си форми, багри, ръкоделия. Виждам го като пано на своя живот… Отивам нанякъде… Много е златно… Златна форма… златни вълни и снопове светлина, които се движат в различни направления. И си казвам: „Ето какво било Слънцето всъщност!” Златните вълни на едно място се спират и се преплитат, като образуват една много красива плетеница, обемна – 3D.

Борислав: Попитай своя Учител защо избра да ти покаже този живот!

Надя: Учителят ми отговаря с любимия ми стих от Библията. Това, което ми показва е, че сме съпричастници на Божественото естество… че сме сътворци. Затова съм живяла с радост, защото непрекъснато съм намирала начин да вложа душата си в нещо красиво.

Борислав: Сега нека твоят Учител да те заведе при твоята група от сродни души…

Надя: Много съм развълнувана! Тръпна през краката, през ръцете… едно приятно вълнение има този физически израз. Виждам пред себе си една… Те май си правят шега с мен – показват се като бодливи топки светлина… като свит таралеж в изумруденозелено. Идеята е, че в групата аз съм била бодилчето и като са ме пращали на Земята, са ми пожелали да омекна. А в живота, който си видях, наистина бях омекнала. И по този начин те изразяват радостта си. Споделям с тях, че странно лесно се е получило всичко… сякаш от само себе си. Голям смях пада! Баща ми от настоящия ми живот – толкова ухилен, колкото никога, когато сме били заедно само двамата. Той беше суров.

Борислав: Каква е била договорката между душите ви?

Надя: Той е трябвало да ми покаже, че животът ни е една синусоида – че веднъж си горе, веднъж си долу, веднъж си в нулевата точка – почиваш си. Искала съм да бъда пришпорена и затова той се е държал по такъв начин с мен. Друг, който се появи, но не е от групата ми сродни души, е учителката ми по математика от гимназията. Явява се като паралелен пример – нейният съпруг също беше математик, но грубиян… заострена форма на поведението на баща ми, но към нея. И тя ми се явява, за да ми покаже, че си е заминала от този свят с огорчение, за разлика от мен, която съм стискала зъби, но съм се справила и докрай съм останала с баща си.

Борислав: А дъщеря ти от твоята група сродни души ли е и какви са причините за проблемите ти с нея?

Надя: Дъщеря ми е от друга група, но ми се появи като момченце, подобно на оня филм с Чарли Чаплин и момчето, което пращаше да троши прозорци, за да може той да ги ремонтира и да печели пари. С щръкнала коса като таралеж е. Чувствам болка в кръг в областта на слънчевия сплит. Дъщеря ми ми казва, че въпреки, че в онзи живот, който описах, всичко е било красота, радост, хармония… съм искала да неутрализирам, защото подсъзнателно ме е теглело да бъда в пълен душевен комфорт – да се занимавам само с красота. И когато съм си подбирала хората в онзи минал живот, все са ми били съмишленици. А сега съм влязла в уговорка да позная и отрицателните явления… Дори хлапето ми намига. Казва ми: „Излязоха ми пет лунички на лицето.” Иска да ми напомни за договорката. Бодливата коса е точно това – да видя, че животът има и бодлива страна и да се опитам да се справя… Да се науча да приемам различните хора.

Борислав: Сега се придвижи напред във времето и виж себе си в сцена от своя живот след 3 години!

Надя: Ту ми притъмнява, ту ми просветлява… като светлина с реостат… пулсираща светлина. Получавам мисълта, че е крайно време да разбера, че пулсиращата тъмнина е пулсираща светлина – да не забравям, че тъмнината е светлина! Сега се поява отново усещането за триъгълник, но без горната страна, който все едно е забит в слънчевия ми сплит.

Борислав: Попитай Учителя си защо се появява това усещане!

Надя: Казва ми, че не случайно ми се е явил под формата на триъгълник със сфера в него. Искал е да ми покаже, че по някакъв начин нарушавам баланса: сън – работа – почивка, ум – сърце – воля. Казва ми: „Сън – работа. Няма я почивката и затова си сякаш в черна дупка… И когато имаш проблеми, ситуацията е същата – мислиш си, че това е почивка, но винаги правиш нещо – цигари,судоку, пасианси… Не си осигуряваш време просто да се отпуснеш, да си починеш… Трябва да бъдеш по-събрана!”

Борислав: Сега искам твоят Учител да те заведе при Вечния Извор на Живота – Бог, и да ми кажеш какво виждаш и усещаш!

Надя: Триъгълникът се прекопира и се получи като звездата на Давид… и в същото време стана като люлка. И аз съм седнала вътре… за да ме заведе. Възниква нещо като оптическа илюзия – че хем се приближаваме, хем се отдалечаваме от Извора на Живота. Сферата е ту вдлъбната, ту изпъкнала… И отиването е завръщане, а завръщането е отиване. Животът е и в двете страни.

Бележка на регресиониста: След като изведох Надя от състоянието на транс, тя сподели, че е имала чувството, че всичко това се е случило в рамките на 20 минути, а всъщност бяха минали три часа.