Борислав: Къде си била през 564 година след Христа?

Везувий: Нещо като пътешествие… Тръгнах нанякъде. Лутам се, не мога нищо да видя… Мисля, че съм жена. Слаба е и с наметало на главата. Млада – около 25-годишна. Много затворена в себе си… като сянка. Страхува се от някого. Все едно някой я преследва. Намира се в каменна постройка – в голямо и студено помещение. Нещо като прислужница е. Работи за някакви насилници, които са двама или трима – мъже с железни доспехи и копия. Единият ми напомня на баща ми от настоящия ми живот. Жестоко се отнасят към мен. Физическо насилие, подигравателно отношение… Възползват се и сексуално от мен. Много ме е страх. Била съм изоставена… нещо като сираче… и съм при тях като робиня. Май са ме убили млада –побой заради някакво неподчинение от моя страна. Когато душата ми напуска тялото, изпитвам спокойствие и радост, че съм се отървала. Имам страх от мъжете. Тогава е трябвало да избягам, но не съм посмяла. Сега правя същата грешка – продължавам да търпя нещо, което не ми харесва. Изводът е, че това, което не съм намерила сили тогава да направя, сега трябва да го направя!

Из регресията на Везувий – Самота

Мелион: Учителят ми Аеон отгръща Книгата на моя живот и това, което виждам, е огнище, около което съм с някакъв мъж. Нощ е. Има звезди. Наоколо гора. Аз съм жена на възраст между 20 и 30 години, с дълга, кестенява, чуплива коса. Под кръста имам и смешна шапчица с къдрички. Има връзчици. С дълга рокля до земята съм и сякаш имам кафяво наметало. Мъжът е висок, слаб. Той има чувства към мен, но аз не съм сигурна. Той сякаш ме напада. Иска да бъда негова, но аз не искам. Той ме изнасили… В настоящия ми живот тази душа е сегашният ми приятел… След това се виждам как стоя на една скала. Не искам вече да живея. Ще се хвърля. Не мога да се върна повече… Годината е 1842. Хвърлям се от скалата и се самоубивам. Не мога да дишам. Не трябваше така да стане! Трябваше да избегна този момент. Имах избор. Това не беше правилният. Не трябваше да допускам това. Духовният водач ме гледа неодобрително – рано съм прекратила живота си. Смисълът на срещата ми със същата душа в настоящия ми живот – трябва да му простя, заради това, че съм се пробудила в това прераждане заради него. Трябва да му простя и да го оставя да си върви по пътя. Той не е човекът за мен в този живот. Той просто идва, прощавам му и го пускам. Този минал живот е причината и за астмата – водата беше много студена, нямаше въздух.

Сега съм при Духовните лечители. Много е спокойно. Четирима са, като двама са с бели и двама, които са по-млади – със зелени дрехи. Четиримата образуват ромб. В ръцете си държат кълба, в които преливат много цветове. За проблема с астмата казват, че зависи от това дали ще простя. Могат да я успокоят, но пълното премахване на астмата зависи от прошката. Прошката е ключът към пълното оздравяване! Карат ме да легна и ме заобикалят. Събират топките в средата точно върху мен и сякаш отгоре лъч светлина минава през топките и ме обгражда. Влива ми спокойствие, блаженство, мекота… Сякаш не се усещам… Сякаш съм прашинка. Казват ми да стана и че мога да си вървя. И винаги, когато имам нужда от помощ, да си представям, че пак съм там и ме лекуват.

Борислав: На какво се дължи силното привличане, което имаш към Д.?

Мелион: Били сме в много животи заедно. Сякаш винаги е била забранена любов. Аз съм била господарката, а той ми е бил слуга. Не съм му позволила да бъде с мен, отблъснала съм го, въпреки че сме се обичали. Мъчно ми е за него, но знам, че не мога да бъда с него. Трябва да го отблъсна. Той заминава и повече не го виждам. Сега пък той ме отблъсква – нищо, че се обичаме. Трябва да го накарам да ми прости и да разбере, че не съм имала избор. Ако успея да го накарам да ми прости, тази любов ще бъде разрешена… Ако това се случи, ще бъдем напълно отдадени. Ще има много пречки. Много хора ще искат да ни разделят, но го виждам как той ме държи здраво за ръката. Няма да ми позволи да си отида този път. Щастлива съм… сякаш цял живот за това съм се борила.

Из регресията на Мелион – Сияйна светлина

Борислав: Какво още иска да ти покаже твоят Учител?

Славея: Вървим с него през много красиво място. Много цъфнали цветя, птички и слънца… Те са две или три. Много чисто и спокойно е. Това е мястото, на което принадлежа. Има и други същества… като феи. Те са красиви, малки, с криле. Аз съм също малка фея – с руса коса, с лешникови очи и съм много срамежлива! Правя някакви неща от цветя и събирам камъчета. Щастлива съм там. Сякаш е безвремие. Цветята и камъните, които влагам в паната в настоящия си земен живот, са споменът оттам. Всеки камък има лечебна сила, а цветята са израз на любовта. Маргаритката е моето цвете, а ангелит е моят камък.

Из регресията на Славея