След регресията душата, която назова себе си ЕЛИОХИМ, сподели едно важно откровение, което й е било дадено преди време – как в минал живот, като жрец на племе, взема погрешно решение и… обрича цялото племе. Както се изрази тя: „Все едно го поведох на заколение.” И сега сякаш се страхува да поема отговорност – да напътства и ръководи… а има знания и умения. Това е един от водещите мотиви в нейната регресия, която ни припомня ВИБРАЦИЯТА НА СИРИУС.

Щастлив момент – усмивката на моята леля. Малка съм – не мога все още да ходя. Тя ме е взела в ръцете си. Очите й се смеят. Тя ме гали. Чувствам любовта й. Обича ме! Аз съм мъничко вързопче.

В майчината утроба – не искам да съм там. Сякаш насила съм вътре. На майка не й се живее.

Влизането на душата в плода – все едно влизам в камък. Трябва да вляза! Не ми е мястото там. Трудно е. Някакво насилие има. Все едно ми отнемат свободата. Много време трябва да се смалявам. Искам пространство. Имам чувството, че не мога да дишам.

Мястото в духовния свят, откъдето съм била изпратена на Земята – синьо, кристално, чисто, ясно, прозрачно, светло, обширно, дълбоко… Не съм оттам. Самота е, но… не е лошо. Огромна, дълбока почивка… Огромна тъга е било… преди това, в друг живот. Това е място, където да събера себе си. Все едно съм била разхвърляна на много места. Хубаво и спокойно е. Чистичко.

Сцената на изпращане – усещам ръце зад мен… на рамената. Не искам да слизам, но знам, че трябва. Това е като спаринг партньорство. Трябва да сляза заради другите. Отзад има хора с бели дрехи. Спокойни са, но не искам да ги виждам… Няма да имам сили да тръгна, ако се обърна. Те са се концентрирали, за да мога да събера сили и да тръгна към въплъщение на Земята.

Всеки път отказвам да видя… Всеки сам трябва да постига знанието. Не искам аз да водя… Не искам да им посочвам пътищата… а само да бъда съвършеното огледало, за да могат сами да се видят и да тръгнат към себе си. С мене слиза и една жена. Тя е като мое второ АЗ. Тя е моя еманация от миналото… В бели дрехи е. Наказвала съм хората с думи и все съм искала от тях да бъдат съвършени. Обвинявала съм ги, че не слушат вътрешния си глас и заради това имат тежък живот – убийства, изнасилвания и други подобни неща. Изисквам от тях, а те не знаят. Думите просто влизат в тях като ножове… Това е било по времето на траките – виждам колесници, коне, капища в пещери. Хората са светли, високи, синеоки, с високи чела. Усмихват се. Леля ми е от тях. Оттам е връзката ми се нея.

Предпочела съм настоящия си вариант за живот заради сина ми, за да кацне на мекичко, иначе много тежко е щял да се приземи.

Моят Учител – усмихнат е. С топли, меки ръце. Благи. В бяла роба е, с пояс около кръста. Виждам го ту белокос, ту русоляв. Сливат се някак си. Усмивката е по-силна от всичко. Около него се чуват звънчета. Името му е като ОЛИСАФ, но е нещо друго – ОЛИ АСАФ. Означава СВЕТЕЩ, но с меката светлинка, която прониква надълбоко и стопля, сгрява, пробужда…

Духовната библиотека – Книгата ми е високо горе… най-отгоре, леко вляво. Самичка е. Полукръг е отгоре. Там има птиченца. Тя сама се отваря… все едно вятър я подухва лекичко. Върти се като пумпалче. Играе… Отваря се… Поляна… Много слънце… Стъпвам, рея се отгоре по тревичките и се въртя като пумпалче. Хубаво е! Почти се нося из въздуха. Малко момиче в бяла дреха съм… като роба. Като се завъртя и тя се разтваря. На 5 – 6 години съм, но се чувствам и като много възрастна. Всичко знам, но ми е хубаво и да танцувам, и да пея, но не с глас, а вътрешно. Тревичките и росата пеят като ги докосна. Те са като кристалчета, звънчета… Това не е живот на Земята. Там, откъдето идвам, е това. Намира се между Сириус и Плеядите. По-близко е до Плеядите, но Сириус се вижда много хубаво. Много добре се чува звука на Сириус. И отново синьо… и ухание на люляк. Там идват от Сириус и е място, откъдето тръгват за друго място. Там се зареждат със звука, който трябва да трепти вътре в нас и да ни води. Структрурата на кристалите се запаметява в нас, за да можем да се върнем после. Там съм, за да събера звука и кристалите… и топлината, и светлината… Това да ни напътства и пречиства. Там е и сегашният ми син. По-голям от мен е. С важни мисии. Целеустремен е. Неговото е важно… по-важното! Затова трябва да тръгна преди него и да му създам условия. Това е прекрасно!

Сега Учителят ме насочва към сцена от минал живот. Виждам разпънат човек на кръста. Аз пак съм встрани. Не искам на никого да влияя с нищо. И пак е същото – да накарам другите да се вгледат в себе си. Идеята е, че не взимам отношение – знам как трябва да станат нещата, а не искам да казвам… бягам. Този, когото го разпънаха, е заради това, че не му казах. Там съм много безчувствен човек… Няма емоции. След това приковават и мен – само десния крак и дясната ръка заковават и ме карат да ходя по този начин. Не изпитвам болка. Всичко е ледено тогава. Това е по времето на инквизицията. Много краен съм във вярата. И най-малкото отклонение съм смятала за предателство. Премълчаването ми е довело до погрешно тълкуване и разпъване на погрешния човек. Но вътрешно съм била убедена, че постъпвам правилно. Прекалила съм. Всъщност сега съм на път да направя същото – полувързана, полусвободна… Отново се проявява тоталната взискателност – всеки да прояви най-доброто от себе си сам… Да се сети… без да му помагам, без да поемам отговорност.

Следва друга сцена – ръцете и краката ми са с гривни… златисто-сребърни. И отново звънчета. Танцувам. Това е Пакистан, но не съм оттам. Там съм като дар. Само чрез танцуване мога да се освободя, ако харесат танца… Освободили са ме. Сега съм в планината. Тегли ме нещо нагоре. Става по-студено, но ми е и по-хубаво. Все едно там е моят дом – високо в планината. Там са Старците. Отивам при тях. Чувам тихата музика и я следвам. С музика ме насочват… В една пещера са, в средата на която има осветено място. Виждам осем от тях, но зад мен има още. Те са в кръг. Едното място е празно – то е за мен. Те ме чакат – 12-я човек отваря вратата. С музика се тъче нещо… изчиства планината, земята… Просто вибрацията. Това са моите хора… моите близки. Само аз съм сега на Земята. Появява се кристална топка. Тя излъчва светлината… това синьо – това е вибрацията на Сириус… музиката, звънчетата, кристалите… Настройваме се на тази вибрация. Никой от тях сега не е тук. Самото изчистване помага на хората да се обръщат навътре към себе си. Само аз се прераждам… като котвата тук… Те не. Но са винаги тук – вибрират, нашепват, подсказват, помагат… Все едно съм ги забравила – това ми казват. Сега си ги припомних чрез вибарцията. Възстанових връзката с тях. То е като да полетиш. СИОН МЕТЕ ОЗОНИ – ЗВЪНТЯЩИТЕ.  Така се нарича групата ни.

Сега съм в пещера… Хвърлена и изоставена. Наоколо има и други пещерички, където има хора, които медитират. Става въпрос, че пак съм изгубила връзката… отказала съм се. Все едно съм забравила да сънувам, да летя… Млад мъж съм. Насила съм станал отшелник. Принудили са ме. Затова се чувствам изоставен. Така е, защото пак съм забравила да поддржам нещата, връзката. Постоянно забравям! Регресията ми помага да си върна погледа… да си припомня вибрацията, звука… своята същност.

При Първоизточника – само светлина. Всичко е светлина. Дълбоко, дълбоко в сърцето всичко е светло и искрящо!

Сърдечен кристал – като искрящ сняг. Блестящ, искрящ, златист, сребрист… Много топчици една в друга. Всички се въртят, въртят, преливат… И отново се чува звънтенето – тихичко, тихичко, тихичко… Носи ми освобождение, простор, пълнота… Чисто, възторжено, тихо… Себесътворение във всеки един миг.

Името на душата ми – ЕЛИОХИМ. Означава ДА ИЗБЯГАШ ОТ СЕБЕ СИ, ЗА ДА СЕ НАМЕРИШ. Не е точно, но това е най-близкото – ДА ИЗБЯГАШ ОТ СЕБЕ СИ И ДА СЕ ОТКРИЕШ ВЪВ ВСИЧКО ОСТАНАЛО.