Задавал съм си такъв въпрос. Ти от 17-годишен се интересуваш от смисъла на живота, четеш, практикуваш, преживяваш. Но в една статия си написал, че след смъртта на учениците ти: "Последва изключително тежък тригодишен период на преосмисляне на нещата и на търсене на екзистенциални отговори." Нали и преди това си търсил екзистенциални отговори, предполагам, и преди това си преосмислял? Какво беше различното между търсенията ти преди и след 2004г.? За различни отговори и преосмисляне на различни неща ли става въпрос преди и след 4-и април 2004 г.? :)

Манас Атмановски

Съществен въпрос! Благодаря ти! Ще се опитам да отговоря:

До началото на април на 1999 година аз имах един щастлив и вдъхновен живот, без особени трудности и проблеми, с няколко върховни, мистични преживявания, чрез които бях познал Единството на всичко съществуващо и Бог като всеобемащо и всепроникващо Съзнание-Живот,Любов, Блаженство. Пишех книги, изживявах се като духовен водач и си мислех, че знам много и мога много. Образно казано – не вървях, а летях! И беше прекрасно! Всичко ми беше наред: имах работа, която обичах, любима съпруга, с която трептяхме на една честота, две прекрасни дъщери. Какво повече може да иска човек? И изведнъж... в началото на април 1999 година нещо се промени, без да има външен повод и причина. Сякаш изпаднах в дупка... в тъмнина. Загубих крилата си, полета, вдъхновението, молитвения плам. Без причина се чувствах тъжен, все едно се докосвах до бездънната тъга на Вселената. Нищо не можеше да ме зарадва. Загубих смисъла, посоката, мотивацията. Бях като мъртъв... жив мъртвец. Така се чувствах. По този начин минаха... с редки проблясъци... цели пет години. И тогава се случи катастрофата в река Лим, където загинаха мои ученици. Беше много... много тежко. Голям шок! Сякаш острието на болката (която допреди това беше тъпа) се заби до кокал в мен и точно силата на болката ме накара да се почувствам отново жив, макар и попаднал в една жестока реалност – в океан от мъка и скръб. Всички тези предишни върховни изживяния, които бях имал, в този момент ми се струваха така далечни и чужди, че сякаш никога не бяха съществували. В мен се надигаше бунт... богоборчески настроения. Всичко, което се беше случило, ми изглеждаше лишено от смисъл... просто сляпа игра на случая. Основата на целия ми вътрешен свят беше разклатена. Бях готов да отхвърля всичко, което преди това приемах за истина – Бог, безсмъртието на душата, висшата Целесъобразност. Но тогава... нямаше да има смисъл да продължавам това жалко и лишено от смисъл съществуване. Определено в този момент бях стигнал дъното. Въпросът беше дали ще успея да се отласна и да изплувам. Дали ще намеря мотивация и смисъл? От позицията на времето си давам сметка, че две неща ме спасиха: първото е, че намерих сили в себе си да загърбя собствената си болка и да се опитам да помогна на родителите, загубили децата си, и на моите колежки-учителки, които имаха злощастната съдба да попаднат в тази ситуация. А второто е, че отново започнах да се моля... Но това не бяха обикновени молитви, защото ситуацията не беше обикновена за мен. От това дали щеше да има отклик, зависеше дали моят живот ще продължи. Не просто произнасях думи, а крещях към небесата! И понеже молитвите ми идваха от дълбините на съществото ми, те притежаваха огромна сила – накараха Небесата да се разтворят, което беше жест на милост Божия за мен... и да почнат да се случват наистина необикновени, велики неща... Тогава разбрах, че реалността понякога може да надхвърля и най-смелите ни мечти... да опровергава добре известните физични закони... да ни кара да се докосваме до неща, за които дори и не сме и помисляли или само смътно сме се досещали. И това бяха не едно и две, а поредица от необикновени събития, които... ме върнаха към живота – върнаха вярата ми, вдъхновението, смисъла, мотивацията. Бих казал, че се родих отново заедно с книгата „Мистерията Лим”през април 2006 година. Но имаше нещо различно – сърцето ми се беше съкрушило. Беше станало по-меко, пластично. Не искам да казвам, че съм станал по-смирен, но... станах по-семпъл... обикновен - просто човек, а не месия. Това, което преживях през този период, ме пречисти от всичко излишно – от измамното самомнение, че съм велик, защото бях видял и преживял цялата си човешка слабост. Разбрах, че без Божествената сила... сам по себе си човек е много слаб, уязвим, нищожен. През този седемгодишен период имах усещането, че Бог ме е изоставил, за да ми даде един велик урок: че в самовъзхитата си, в арогантността на егото си, ние ослепяваме за Божествената Същност и вместо да се разтопим в Нея и да почувстваме  ОКЕАНА НА ВСЕЛЮБЯЩОТО ЕДИНСТВО,  ние се превръщаме в ледени отломки, потопени в Океана, но не чувстващи единството си с Него. Сега не забравям и всеки ден си напомням: ВСИЧКО В МОЯ ЖИВОТ ПРОИЗТИЧА ОТ ГОСПОД! ВСИЧКО В МОЯ ЖИВОТ Е ДАР ОТ ГОСПОД! ГОСПОДИ, БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ВСИЧКО!