В коментар към моя публикация приятелка беше възкликнала: ТИ ПРОПОВЯДВАШ ЛЮБОВ!!! Накара ме да се замисля... Аз не гледам на себе си като на проповедник. Не проповядвам, а просто споделям... себе си – прозренията, до които съм достигнал и които са част от същността ми. И доколкото ние сме човешки същества и нашето естество, нашите проблеми и предизвикателствата, които стоят пред нас, са сходни, то допускам, че на някого може да му бъде от полза споделеното от мен. Но не натрапвам на никого нищо... не искам да убеждавам никого в нищо... Не говоря и не пиша от позицията на абсолютната истина като Божий пророк, син Божий или Учител, а като обикновено човешко същество. Това е просто моят поглед към нещата... моята чувствителност, моето възприятие на това, което наричаме жизнена реалност. Докато проповедниците ми изглеждат агресивни. Те се опитват да ти наложат своята гледна точка като единствено истинна – абсолютна и неоспорима. Но... тук има един тънък момент – истината, която те проповядват, не е тяхна, а е плод на чужди прозрения. Те са я приели на вяра. И понеже е нещо чуждо, дошло отвън, те не са абсолютно сигурни в истинността на това, което проповядват, защото то не произтича от същността им, не е плод на себеразкритие, не е тяхна жива опитност. И съмнението в тях винаги съществува. И колкото е по-силно, толкова по-яростно те проповядват, за да убедят другите в тези идеи, тъй като, ако успеят да ги убедят, самата тяхна вяра ще се укрепи. Логично е – колкото повече хора вярват в едно нещо, толокава по-голяма е вероятността то да е реално. Заради това вярата е въпрос на живот и смърт. Не случайно в името на вярата са водени и продължават да се водят войни... дори и днес - в 21 век! Но не вярата ще спаси хората, а знанието, личната опитност, личното израстване и разцвет на съзнанието –любов, което обединява, а не разделя човечеството, защото... независимо дали го съзнаваме или не... ние произлизаме от Единството и пак ще се върнем към Него.